Р. Салваторе - Духът на демона

— Ако ги нападнеш открито — продължи Томас, — ще бъдеш разбит. И се опасявам, че нашите приятели, гоблини и паури, няма да се задоволят с това, а ще организират търсене в гората, докато всеки от нас бъде пленен или посечен, както ще се случи с повечето, тъй като децата и старците не им вършат никаква работа.

— Значи си съгласен с решението ми да се въздържа от атака и дори да се оттегля?

— Да, макар и с неохота — отвърна Томас. — Както е и при теб. Ти си съвестен човек, Белстър О’Комли и ние от Каер Тинела сме късметлии, че дойде с хората си на юг.

Белстър прие похвалата с благодарност, имаше нужда от подобна подкрепа. Не можа обаче да не погледне още веднъж към превзетия град и сърцето му се сви при мисълта за мъченията, на които пленниците сигурно бяха подложени.

Още едни любопитни очи наблюдаваха върволицата от роби, които гоблините водеха към тъмната гора в края на Каер Тинела. Роджър Локлес познаваше случващото се в града по-добре от всеки друг. Още от началото на нашествието той всяка нощ влизаше в Каер Тинела, спотайваше се в сенките, слушаше как гоблините и паурите обсъждат плановете си за околността и говорят за войната, разгаряща се не много далеч на юг. Повече от всичко друго умелият Роджър Локлес бе опознал слабостите на врага, най-уязвимите им места. Когато напускаше града призори, слабичката му фигура бе приведена под тежък товар — стоки за бежанците в близката гора. И крадеше така умело, че чудовищата рядко разбираха, че са били обрани.

Но преди три дни бе направил най-бляскавия си удар. Открадна любимото пони на паурския главатар, и то така, че подозрението падна върху двама гоблини, които, както Роджър бе разузнал, същата вечер по случайност щяха да пируват с конско месо.

И двамата бяха обесени на следващата сутрин — Роджър го видя с очите си.

Младежът обаче знаеше, че днес ситуацията е различна. Гоблините смятаха да убият един от затворниците си. Беше ги чул да говорят за това малко преди настъпването на зората и по тази причина бе останал в околността, докато денят наоколо просветляваше. Гоблините бяха хванали госпожа Келсо да изяжда сухар в повече и главатарят на паурите, изключително неприятна личност на име Кос-косио Бегулн, нареди тя да бъде посечена на сутринта за назидание на останалите.

Жената вече бе навън и сечеше дърва с останалите нещастници, без да подозира, че й остават само още няколко часа живот.

През последните няколко седмици Роджър бе станал свидетел на много жестокости. Беше видял как няколко души биват заклани само защото някой гоблин или паур не е харесал начина, по който гледат. Но досега прагматичният млад крадец само бе поклащал глава и извръщал поглед.

— Не е моя работа — напомняше си той.

Но сега бе различно. Госпожа Келсо му беше приятелка, скъпа приятелка, която често го бе хранила, когато бе още малък бездомен сирак по улиците на Каер Тинела. С години бе спал в плевнята й. Съпругът й все го гонеше, но милата жена избутваше мъжа си и с намигване му кимаше към плевнята.

Тя беше добра и сега Роджър не можеше просто да поклати глава и да си каже, че не е негова работа.

Но какво да стори? Не беше боец, а и да беше, в Каер Тинела имаше два страховити фоморийски великана, над сто гоблина, поне петдесет паура и вероятно десет пъти повече чудовища, дебнещи из гората или околните селища. Беше се надявал да изведе госпожа Келсо от града преди настъпването на зората, но докато чуе мрачните планове за съдбата й, затворниците вече бяха събудени, подредени и обградени под строга охрана.

Да решаваме проблемите един по един, каза си Роджър за пореден път. Затворниците бяха оковани по трима за глезените, свързани с дълга пет фута верига. За повече сигурност оковите на всеки затворник не бяха еднакви и бяха много добре направени — едната свързана с оковата на роба отляво, а другата — с тази на роба отдясно. Роджър изчисли, че ще му отнеме цяла минута да се справи и с двата катинара, и то само ако госпожа Келсо и другите затворници останеха мирни и окажеха съдействие.

Минута бе прекалено много време, като се имаше предвид, че наблизо имаше паури с арбалети.

— Как да им отвлека вниманието? — промърмори си младият крадец, като се промъкваше от сянка в сянка из окупирания град. — Да ги вдигна на оръжие? Не, не. Огън?

Спря и се загледа в двама гоблини, които си почиваха на купа миналогодишно сено в плевнята на Иоси Хусиър. От устата на единия от тях стърчеше лула и той изпускаше огромни кръгове зловонен дим.