Р. Салваторе - Духът на демона

Застанал встрани, Томас Гингеварт се усмихна на себе си. Тези хора не познаваха хлапето на име Роджър. За тях той бе Роджър Билингсбъри, сираче, осиновено от града. Когато родителите на Роджър бяха починали, най-разумното бе да го изпратят на юг, към Палмарис, може би при монасите от Сейнт Прешъс. Но хората от Каер Тинела, една наистина сплотена общност, решиха да задържат Роджър при себе си, като всеки му помогна с нещичко да се пребори със скръбта и болестта.

Защото Роджър бе беден, слабоват бездомник, очевидно крехък.

Неговото физическо развитие бе спряло на единадесетгодишна възраст заради същата треска, която бе убила родителите му и двете му сестри.

Това стана преди няколко години, но за тези разтревожени хора Роджър си беше същото малко, изгубено момче.

Но Томас знаеше истината. Момчето вече не бе някой си Билингсбъри, а Роджър Локлес — преминаващия през ключалките — прозвище, което не му бе дадено току-така. Нямаше врата, която Роджър да не може да отвори, нито място, в което да не може да се промъкне. Томас си напомни това, докато гледаше към Каер Тинела, защото в действителност и той малко се притесняваше. Но само малко.

— Група от ония — изкряка старата жена и посочи към града. Зрението й явно си го биваше, защото неколцина гоблини наистина се движеха по градския площад и водеха група пленници — онези, които не бяха успели да се измъкнат навреме от Каер Тинела и съседното селце Земепад и да се скрият в гъстите гори. Сега чудовищата използваха градчетата като укрепления, а пленените хора — като роби.

Всички бегълци разбираха каква мрачна участ очаква пленниците, когато престанеха да бъдат полезни на паурите и гоблините.

— Не бива да гледате към тях — чу се глас и хората се извърнаха, за да видят как към тях приближава едър човек, Белстър О’Комли. — И се опасявам, че сме прекалено близо до градовете. Нали не искате да ни хванат?

Въпреки усилията си Белстър, добродушният някогашен съдържател на кръчмата „Виещата Шийла“ в Дъндалис, не успя да скрие острата нотка в гласа си. Беше дошъл на юг с бежанците от трите града край гористите местности, Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света. Спътниците му от северната земя обаче бяха различни от наскоро прогонените хора от Каер Тинела и Земепад и от селцата по пътя на юг, към големия пристанищен град Палмарис. Хората от групата на Белстър, обучени от загадъчен пазител на име Нощната птица, не бяха нито жалки, нито наплашени. Те наистина се криеха от гоблините, но когато условията бяха благоприятни, се превръщаха в ловци, а гоблините, паурите и дори великаните ставаха тяхна плячка.

— Ще се помъчим да ги спасим, както обещах — продължи Белстър, — но не толкова скоро. Още не. Няма да им помогнем никак, ако сме мъртви. А сега ме последвайте!

— Нищо ли не може да се направи? — гневно запита старицата.

— Молете се, скъпа госпожо — отговори напълно искрено Белстър. Молете се за всички тях.

Томас Гингеварт кимна одобрително. Помолете се и за гоблините, добави той наум, мислейки, че Роджър сигурно вече доста се забавлява.

Белстър не пропусна доволната му усмивка и пристъпи към него, искаше да говорят насаме.

— Ще ти се да бях направил повече, нали? — каза едрият кръчмар, разчитайки погрешно изражението на Томас. — На мен също, приятелю.

Но трябва да се грижа за сто и петдесет души.

— По-скоро сто и осемдесет, ако броим и тия от Каер Тинела и околностите — поправи го Томас.

— И само около тридесет, способни да се бият и да пазят всички — отбеляза Белстър. — Как да рискувам живота на войните си с атака срещу града, когато толкова животи са заложени на карта?

— Не се и съмнявам, господин О’Комли — искрено отвърна Томас. — Заклехте се да нападнете града, когато дойде моментът. Но такъв няма да настъпи. Гоблините са немарливи, но паурите не са. Те са коварни и отлично обучени да воюват. Няма да свалят гарда си.

— Тогава какво да правя? — попита обърканият Белстър.

— Изпълни дълга си — отговори Тома. — Дългът ти е към тези сто и осемдесет, не към попадналите в лапите на паурите.

Белстър се вгледа втренчено в него и Томас прочете болката в очите му. Състрадателният северняк не искаше да остави никого извън закрилата си.

— Не можеш да спасиш всички — простичко каза Томас.

— Но трябва да опитам.

Томас поклати глава още преди Белстър да довърши мисълта си.

— Не ставай глупак — скара му се той и Белстър осъзна за пръв път, че изражението му отпреди малко не е било подигравателно и не е имало връзка с колебанието му дали да тръгне към Каер Тинела.