Р. Салваторе - Духът на демона

Голяма група от червенокапците, вече пострадали от битката, но все така безстрашни, нахлуха с рев, размахвайки чукове, брадви и криви къси мечове.

Когато и последният мина под решетките, те паднаха с оглушителен трясък, ехото от който отекна през цялото абатство и нагоре по стената откъм морето.

Изненадани, но не възпрени, червенокапците закрещяха още по-яростно и нападнаха. Няколко изстрела от арбалет поразиха редиците им и свалиха неколцина, без обаче да забавят устрема на атаката.

Отпред ги чакаше Де’Унеро, сам и смеещ се, а тренираните му мускули изпъкваха така силно, сякаш щяха да разкъсат кожата. Някои монаси, особено отец Йойона, бяха изразили мнението, че някой ден сърцето на Де’Унеро просто ще се пръсне, тъй като младият монах бе прекалено пламенен за човешко същество. Сега той сякаш оправдаваше това, цял разтреперан от вътрешна енергия. Не носеше никакво оръжие, доколкото можеха да видят паурите, само един-единствен камък, тигровата лапа — светлокафяв, на черни ивици.

Де’Унеро призова магията на камъка и когато първият нападател приближи, ръцете на монаха вече се бяха превърнали в лапи на тигър.

Джуджето изпищя и вдигна оръжието си в опит да се защити, но Де’Унеро беше твърде бърз, скочи напред като ловуваща котка и разкъса лицето на паура с дясната си ръка.

Отецът изглеждаше като изпаднал в бяс, но в действителност напълно контролираше ситуацията, скачайки насам-натам така, че никой от паурите да не мине покрай него, макар че още няколко монаси чакаха отзад, готови да посрещнат атаката. Камъкът бе останал в превъплътената лапа, сливайки се с кожата; Де’Унеро потъна по-надълбоко във властта му и макар че външният му вид не се промени повече, мускулите му станаха като на котка.

Мощен удар на тигровата лапа изпрати един паур във въздуха, а после с леко свиване на краката отецът избегна удар от чук. Сетне ново извъртане го изведе пред друг нападател, който нямаше време дори да вдигне чука си.

Ноктите свирепо задраскаха и още един паур беше унищожен.

Враговете, които бяха изостанали, започнаха да отстъпват, но жаждата за кръв на Де’Унеро още не бе утолена. Краката му се присвиха и той скочи 25 фута напред, като се приземи точно сред джуджетата и се превърна в същински вихър от вършеещи нокти. Въпреки че не бяха слаби бойци и бяха изправени срещу единствен противник, паурите явно не искаха да си имат работа с отеца. Побягнаха изплашени и двама успяха да стигнат до решетките, крещейки на събратята си, останали отвън, а другите се запрепъваха надолу по коридора, където бяха посрещнати от нов залп арбалетни стрели.

Всички монаси освен един захвърлиха арбалетите си и извадиха оръжията си за близък бой, макар че шепа от тях се хвърлиха да довършат джуджетата с голи ръце.

Надолу по коридора Де’Унеро беше стиснал с лапите си главата на последното джудже, ноктите му пробиха черепа и той с лекота разтърси съществото, сякаш бе детска играчка, пълна с перушина.

Зад тях друг паур насочи малък арбалет и стреля, като удари Де’Унеро в стомаха, точно под ребрата.

Монахът изрева като тигър, изтръгна стрелата от себе си, макар и заедно с голямо парче плът, и продължи целеустремено напред.

Стрелецът презареди, а двете джуджета край решетките изпищяха и се помъчиха да се промъкнат през тях.

Тогава вътрешната врата внезапно падна, прекърши арбалета и смаза двата паура.

Де’Унеро се спря чак когато бе окъпан от струя кръв. Обърна се назад и отново изрева — боен вик, който се превърна във вой на разочарование, когато откри, че войните му се бяха справили с останалите джуджета. Битката бе завършила.

Свирепият отец се върна в човешката си форма, изтощен и физически, и магически от усилието. Тогава усети острата, пронизваща болка в корема и осъзна, че е отровен. По-голямата част от отровата, парализираща и болезнена, бе победена от чистата енергия на магическите трансформации, но бе останала достатъчно, за да причини такова треперене, че монахът скоро се отпусна на коляно.

Войните му го обкръжиха разтревожени.

— Заредете балистите — изръмжа им той и макар че Де’Унеро отново бе станал напълно човек, гласът му бе свиреп като рев на тигър. Младите монаси се подчиниха и благодарение на решителността си Де’Унеро скоро се присъедини към тях, напътствайки ги.

След като основната група паурски кораби бе пламнала и бе извадена от битката, монасите се разпръснаха да подсилят защитата по стените, където беше необходимо. Много паури се бяха добрали до стените през тази дълга и кървава утрин, но никой не успя да проникне, и до обяд, когато все още нямаше и следа от нападение по суша, изходът от битката вече бе ясен. Паурите се бориха до последно, както винаги, и повече от петдесет монаси паднаха убити, а няколко пъти по толкова ранени, но загубите на паурите бяха потресаващи — повече от половината, пристигнали с хилядата кораба, лежаха на дъното на залива, а останалите побягнаха към открито море.