Р. Салваторе - Духът на демона

— Утроете охраната по стените тази нощ, и към сушата, и към морето — нареди Върховният абат.

— Мнозина са уморени от битките — каза отец Енгрес, мил човек, приятел на Йойона.

— Тогава използвайте селяните — сопна му се Маркварт. — Те дойдоха да ни ядат храната и да се крият зад стените на абатството и кръвта на братята. Нека си спечелят престоя, като пазят, тази нощ и всяка следваща.

Енгрес погледна към Йойона и неколцина от другите отци, но никой не посмя да оспори думите на Маркварт.

— Ще бъде сторено, абате — смирено отвърна отец Енгрес.

Върховният абат силно бутна стола си назад и крачетата изскърцаха по каменния под. Той се изправи и махна с ръка, разпускайки срещата, след което излезе от стаята.

Според Маркварт всичко важно вече бе свършено, искаше да остане сам с мислите и емоциите си, някои от които бяха наистина тревожни.

Беше изпратил един човек да полети към смъртта този ден и сега имаше нужда да осмисли това. Също така осъзнаваше, че не се е намесил особено дейно в процеса на лечение след битката. В него бе останала магическа енергия — знаеше го още докато изричаше лъжливите думи, за да се извини — но някак си просто не се чувстваше готов да помогне.

Бе отишъл до един ранен монах — облегнат на стената към морето, ръката му бе разкъсана от паурска кука, — но когато бе пристъпил напред да го излекува с хематита, действие, изискващо абсолютна връзка, бе усетил… какво?

Презрение? Отвращение?

Маркварт нямаше точен отговор, но се доверяваше напълно на инстинктите си. Осъзна, че в Ордена има някакво изкривяване, слабост.

Авелин — както винаги глупакът Авелин! — бе започнал разложението и сега то бе станало по-повсеместно, отколкото бе вярвал.

Да, това беше, реши абатът. Бяха станали толкова слаби и състрадателни, че вече не можеха да разпознават истинското зло и да се борят с него. Като Йойона и глупавото му съчувствие към селянина, когото бе пожертвал, за да спаси останалите.

Но не и като Де’Унеро, помисли си Маркварт и си позволи да се усмихне. Това бе силен човек, брилянтен. Може би трябваше да се подчини на желанията му и да го остави да залови Авелин и скъпоценните камъни. Ако Маркало Де’Унеро лично се заемеше със задачата, успехът бе почти гарантиран.

Върховният абат поклати глава, напомняйки си, че има други планове за отеца. Де’Унеро щеше да стане негов наследник. Още щом бе видял раните на Де’Унеро, Маркварт бе пожелал да ги излекува, като че камъкът на душата го бе подканил да действа, беше му разкрил истината.

Всичко се нареждаше чудесно за абат Маркварт. Той си напомни да възхвали както трябва умрелия в огнената топка селянин, може би дори щеше да издигне статуя в негова чест, и след това си легна.

Заспа дълбоко.

На следващия ден от Сейнт Мер-Абел поеха разузнавачи, които обходиха околността и се върнаха с вестта, че няма и следа от армия на чудовища в близост до абатството. За около седмица ситуацията се изясни — армията от паури се бе върнала на корабите и бе заминала — накъде, никой не знаеше. Гоблинската армия, защото в района наистина бе имало такава, се беше разпаднала на враждуващи банди, които се щураха насам-натам и нападаха случайно избрани градове.

Хората на краля, армията на Хонс-де-Беер, преследваше тези банди и ги унищожаваше една по една.

В Сейнт Мер-Абел заключенията от тези на пръв поглед добри новини бяха по-задълбочени.

— Трябва да открием причината за безредиците сред нашите врагове — обяви върховният абат пред висшия клир. — В Барбакан и експедицията, за която се носят слухове.

— Значи вярваш, че демонът дактил е бил унищожен — обади се отец Йойона.

— Вярвам, че врагът ни е бил обезглавен — отвърна Маркварт. — Но трябва да узнаем истината.

— Да направим експедиция — каза простичко отец Енгрес.

Брат Франсис първи излезе от стаята, нетърпелив да подготви плановете за пътешествието към Барбакан и разбира се, да угоди на абата.

— Там е — простена старата жена. — Знам, че е там! Ах, горкото дете…

— Може вече да си е отишъл — отвърна някакъв мъж, на около тридесет зими. — Това би било най-милостиво. Горкото дете.

Десетина души се бяха навели над една урва, на около четвърт миля северно от някогашния им дом, Каер Тинела, и гледаха паурите и гоблините. Двойка фоморийски великани също бяха забелязани в града по-рано този ден, но сега ги нямаше — вероятно преследваха бегълци.

— Не трябваше да ходи там, казах му — заяви старицата. — Те са толкова, толкова много…