Р. Салваторе - Духът на демона

Пони наведе глава и тихо изсумтя. Не можеше да повярва, че Елбраян я води още по на запад от гористите земи и че зарязва двамата гоблини просто така. Но му вярваше и ако предположението й беше правилно, бяха по-близо до източната, отколкото до западната част на Мочурливите земи. А колкото по-скоро се махнеха от това отвратително, пълно с насекоми място, толкова по-добре.

Продължиха пътя си още малко, докато слънцето не се скри зад далечните планини, след което Елбраян се зае да приготвя лагера им.

Бяха все още в Мочурливите земи и комарите не спираха да ги тормозят, а това дразнеше Пони дори повече от факта, че бяха твърде близо до горичката, в която изчезнаха гоблините. Тя се опита няколко пъти да напомни това на спътника си, но той не я чу, а обяви:

— Трябва да ида до Оракула.

Пони проследи погледа му — водеше към основата на старо дърво с щръкнал от земята корен, под който се бе образувало нещо като малка кухина.

— Прекрасно място за оставане, ако трябва да се пазиш от нападащи гоблини — кисело отвърна тя.

— Само двама са!

— Съмняваш ли се, че ще си намерят приятелчета в това ужасно място? — попита Пони. — Бихме могли да установим бивак тук, очаквайки една спокойна нощ, и да влезем в битка с половината гоблинска армия още преди настъпването на зората.

Елбраян не намери адекватен отговор. Той прехапа долната си устна и погледна към близкото дърво, чиято пещерна основа го канеше да призове Оракула. Трябваше да види чичо Мейдър, и то скоро, преди спомените за отдавна забравената пътека отново да изчезнат от ума му.

— Иди и направи каквото трябва — каза му Пони, разпознавайки объркването, изписано на лицето му. — Но ми дай котешкото око. Със Симфония ще претърсим околността за врагове.

Елбраян бе искрено облекчен, когато свали диадемата от главата си и я подаде на жената. Тя бе подарък от Авелин Десбрис и двамата с Пони си го разменяха, когато им потрябваше. Така или иначе нямаше да му е нужен пред Оракула — щеше да наруши медитацията му, тъй като камъкът отпред на диадемата, крисоберилият, известен повече като котешко око, позволяваше на носителя си да вижда и в най-тъмната нощ, дори в най-тъмната пещера.

— Длъжник си ми — каза му Пони, докато слагаше диадемата върху гъстата си руса коса. Тонът й, както и внезапната усмивка, която изви краищата на устните й, красноречиво говореха какво има предвид. И тя го потвърди момент по-късно, като скокна към Елбраян и го целуна страстно, а после рече:

— По-късно.

— Когато не сме обкръжени от гоблини и насекоми — съгласи се Елбраян.

Пони скочи върху седлото на Симфония, намигна на Елбраян и свърна встрани. Понесе се в тръс към падащия мрак — но с котешкото око на челото й образите пред нея оставаха видими.

Елбраян я гледаше с най-дълбока обич и уважение. Това бе трудно време за младия пазител, време, в което всичките му умения, физически и ментални, бяха подлагани всеки ден на върховно изпитание. Всяко решение, което вземаше, можеше да се окаже пагубно; всеки ход, който правеше, можеше да даде на враговете му предимство. Бе късметлия да има до себе си умелата, умна и красива Пони.

Той въздъхна, когато тя се скри от погледа му, и се зае за работа.

Трябваше да се подготви за Оракула, за срещата с чичо Мейдър.

На Пони не й отне много време да разбере, че гоблините не само не се бяха отказали от преследването, но и бяха тръгнали по следите им. Нещо повече — следите, които видя, подсказваха, че гоблините наистина са успели да си намерят и приятели — още от проклетия им вид, вероятно поне дузина. Пони погледна към лагера, който бе отдалечен на не повече от миля. Трудно щеше да стигне до Елбраян преди гоблините.

— Оракула — каза си тя с тежка въздишка и поклати глава. Накара Симфония да остане мирен и бръкна в торбичката със скъпоценни камъни, откъдето извади своя малахит. Извади краката си от стремената, докато насочваше мислите си към камъка и призоваваше силата му. След това бавно започна да се издига в нощното небе, надявайки се, че мракът е достатъчно непрогледен, за да я скрие от зорките гоблински очи.

Бе се издигнала само на около двадесет фута, когато забеляза съществата, насъбрани около малък, добре прикрит огън в друга горичка на по-малко от сто ярда от нея. Не бяха се установили за нощувка, понеже бяха прави и някак развълнувани — драскаха по пръстта, вероятно чертаеха различни маршрути за приближаване и дебнене. Непрекъснато се блъскаха един друг и се караха.