Марк Лорънс - Кралят на тръните

Ренарските планини си имат равнини, но много малко и толкова каменисти, че разореш ли ги да посееш зърно, израстват камъни. През трите си месеца на крал не бях слизал в равното. Чак сега, когато пътят ме отведе на север до Хаймски цеп, открих покрайнините на своето кралство, там, където то търка рамене с Анкрат и тресавищата Кен.

Отдалечавахме се от опожарения чифлик, от селяните — Мартен и Сара, чиито имена бях запомнил като никога, — и от тяхното мъртво момиченце Джейни, което беше издъхнало една нощ на прага на пролетта преди ние да сме изминали и двайсет мили по пътя. Придържахме се към граничните земи, където разбойници с лопата да ги ринеш и възможности — безкрай. Колкото по-навътре в едно кралство вилнеят разбойнически банди, без да срещнат сериозна съпротива, толкова по-слабо е то. Туртан открай време е слабо по границите си, а тресавищата Кен — още повече. Анкрат обаче е друго нещо. Костелив орех, в който да си счупиш зъбите.

— Защо спряхме? — поинтересува се Макин.

Пътят се разклоняваше. Неотбелязано на картите разклонение, черен път през голи възвишения, където се събираха границите на Анкрат, Тресавищата и Ренарските планини. Вятърът скланяше високата трева на вълни. Всяка местност, където се допират три владения, дава богата реколта, ако има кой да засее. Кръвта обогатява почвата.

— Имаме два варианта. Може да тръгнем по този, който не води към Анкрат — каза той.

Затворих очи.

— Чуваш ли това, Макин?

— Кое?

— Чуй — казах аз.

— Кое да чуя? — Той кривна глава. — Птиците ли?

— Не бе, вслушай се внимателно.

— Комарите? — попита Макин, смръщил вежди.

— Гог го чува — рекох. — Нали, момко?

Усетих го да се раздвижва зад мен.

— Камбана?

— Камбаната в Йесоп, където блатните течения изхвърлят труповете. Гласът ѝ е толкова дълбок, че пълзи с мили по повърхността на тресавището — казах аз.

Веднъж вече тази камбана ме беше призовала към дома. Благодарение на тази камбана бях научил, че имам нов брат, който дебне в корема на чужда жена, сглобен парче по парче под рокля, достойна за кралица. Под коприна и дантели. А сега ми напомни за казаното от принца на Стрела. Той беше казал много неща, но после ме фрасна по главата и почти бях забравил едно от тях. Че малкото ми братче се е появило на белия свят и вместо бебешки играчки татко му е дал правото на престолонаследник. Моето право.

— Ще тръгнем по този — казах и насочих коня си към по-трудния път.

— Хаймски цеп е натам — каза Макин и за по-ясно посочи. — Не че споря. Просто не ща някой да каже, че не съм го споменал, когато всички изпопадаме на земята и почнем да берем душа. Сещаш се.

Че спореше, спореше, но имаше известно основание, затова не го спрях.

Яздихме близо час и вонята на тресавищата остана зад гърба ни. Пролетта галопира из Анкрат преди да се закатери към моите планини. Стигнахме до гора, която вече се разлистваше енергично, сякаш с един удар на зеления си чук пролетта беше подсетила пъпките да се разпукат. Зарязахме пътя и хванахме пътечки през гората. Ако не искаш да срещнеш никого, хващаш гората, особено горите на Анкрат, след като аз свих Горски страж изпод носа на баща си.

Пролетната топлинка, лъскавото зелено на новородените листа, песните на дроздове и чучулиги, богатият аромат, който лъхаше от гората с всеки повей на кроткия вятър… Анкрат притежава чар, какъвто Ренарските планини не познават, но аз се бях научил да ценя суровата хубост на новото си кралство, голите скали, непостижимите върхове, дори неспирния вятър, който препускаше от изток на запад и обратно.

Грамло се пресегна и измъкна нещо от косата на Младия Сим.

— Кърлеж. — Смачка го между ноктите си. Какво пък, нали и в Рая са имали проблем със змиите.

Пътеките се стесняваха и количката за глави се закачаше в храсти и паднали дървета. Райк ругаеше все по-често и все по-речовито, най-вече клоните, които го шамаросваха в лицето.

— Това е щото конят ти е много висок, Малчо Райчо — казах му.

Макин ме настигна; след него яздеха Кент и Роу и се хилеха на някаква шега.

— Скоро май ще слезем от конете, като гледам — каза Макин и се наведе под един нисък клон.

Спрях при един поток, прехвърлен от паянтово мостче, което сигурно е било старо още когато Христос се е учел да ходи. Помнех мостчето — то беше най-отдалечената точка, до която бях стигал, преди да напусна Висок замък завинаги.

— Ще оставим конете тук — казах. — А ти ще останеш да ги пазиш, Грамло, защото днес явно си човекът с най-острия поглед в нашата дружина.