Марк Лорънс - Кралят на тръните

Макин поклати своята.

— Някои престъпления не могат да бъдат отминати. Корион се опита да ти отнеме правото на отмъщение. Самият аз прекосих три кралства, за да намеря убиеца на моето момиче. — Говореше някак притеснено.

— Идиот — изграчих с изтръпнали устни.

— Йорг — прошепна ми Макин. — Плачеш, човече. Вземи проклетия карамфил.

— Ще ми трябва по-голяма армия. — Всичко беше почерняло и ми се стори, че падам. А после се ударих в земята.

Събудих се в затъмнена стая. Бръмчеше муха. Някъде някой повръщаше. Светлина се процеждаше в пролуките на напуканата мазилка. Не, не беше мазилка, а кал върху плет. През изметнатите капаци на прозорците също влизаше светлина. Селска колиба. Повръщането спря и се смени с тих плач. Дете.

Седнах в леглото. Тънко одеяло се свлече на пода. Сламеникът боцкаше. Главоболието ми беше изчезнало. Зъбът ме болеше ужасно, но не можеше да се сравнява с ада, вилнял доскоро в главата ми. Потърсих меча си и не го намерих.

Има нещо вълшебно в изчезналото главоболие. Срамота е, че след време чистата радост от липсата на болка избледнява и човек спира да си дава сметка колко ценен е всеки миг от живота без главоболие. Е, последната криза не беше от обичайните, разбира се. Старият Йорг си беше поомачкал мозъка. Виждал го бях и преди. Когато брат Гейнс падна от коня и си удари лошо главата, близо два дни беше по-зле и от Маикал. „От коня ли съм паднал?“ — питаше постоянно и ту плачеше, ту се смееше. Крехко нещо сме ние, хората.

Успях да стана, макар краката ми да се подгъваха. Вратата се отвори и ослепителна светлина нахлу през прага около женски силует.

— Нося ти супа — каза жената.

Взех паницата и седнах.

— Хубаво мирише. — Самата истина. Стомахът ми изръмжа.

— Онзи твой приятел, Макин, донесе два заека да ги туря в тенджерата — каза тя. — Не бяхме яли месо, откакто ни откраднаха прасетата.

Вдигнах паницата към устните си — тук не използваха лъжици. Жената си тръгна, когато започнах да сърбам. Супата беше гореща и ми пареше на устните, но какво от това? Дълго време сърбах и зяпах танца на прашинките в тънките снопове светлина, които се промушваха през прозоречните капаци. Дъвчех парченцата заешко, осмуквах хрущялите, гълтах тлъстината. Приятно е да се храниш и да не мислиш за нищо.

Опразних паницата и се изправих. Този път краката ми не се подгънаха. Плъзнах ръце по тялото си. Кинжалът беше в канията на кръста ми, а в кесията на колана напипах някаква буца — карамфила на Макин. Огледах се още веднъж за меча си и тръгнах към вратата.

Денят ми се стори малко прекалено ярък, вятърът беше студен, хапеше и вонеше на стар пожар. Протегнах се примижал. Ако не броим колибата, от която бях излязъл и която най-вероятно е била обор, преди да смени предназначението си, всичко друго беше в руини. Две къщи със сринати стени и почернели трегери, няколко потрошени огради, кошари, премазани сякаш от тежък кон. Видях жената — клечеше в отломките на по-близката къща с гръб към мен.

Изведнъж страшно ми се допика. Застанах до стената на колибата. Дългата гореща струя сякаш нямаше край.

— Ису! Цяла седмица ли съм спал?

Някой мъдрец казал навремето: „Не сери там, където ядеш.“ Сигурно е бил Аристотел. Когато си на пътя, това правило го спазват всички. Облекчаваш се на воля, където ти хареса. Сетне продължаваш по пътя си, а лайната — от всякакъв вид — остават зад теб. В замъка си имам тоалетна. Която, да си го признаем, е дупка в пода. Когато си в замък, сереш, където ядеш, и по-често се замисляш кои лайна си струва да разбъркаш. Ето това научих за трите си месеца на трона.

Приключих най-накрая. Сигурно бях събирал пикнята цяла седмица, ако се съдеше по количеството.

Стана ми по-добре. Супер. Прозинах се до откат. Земята се простираше равна на север, Матераците насичаха хоризонта на юг. Напуснали бяхме Ренарските планини, или скоро щяхме да ги напуснем. Протегнах се и тръгнах с бавна крачка към жената.

— Моите хора ли направиха това? — попитах я и огледах намръщен разрушението. — И къде са се дянали, проклети да са?

Тя се обърна да ме погледне. Лицето ѝ беше изпито, с хлътнали тъжни очи.

— Направиха го анкратски войници. — Държеше дете, бледо и вяло, момиченце на шест или седем години.

— Анкратски? — Вдигнах вежда. Не можех да откъсна поглед от детето. — Значи сме близо до границата?

— На пет мили — каза тя. — Рекоха, че не можело да живеем тук. Че земята била анексирана. И започнаха да палят.