Марк Лорънс - Кралят на тръните

— Оня здравата те натупа, Йорг — каза Маикал. Заговореше ли, проличаваше колко е глупав, устните му винаги бяха влажни и лъщяха.

Видях как Макин примижа, а Роу и Грамло се хванаха мълчаливо на бас.

— Да, Маикал, така стана.

Не ме гризеше съвестта, че съм намушкал Гемт. Ни най-малко. Но ми ставаше болно при мисълта, че Маикал е твърде глупав да ме намрази, че е уловен в капана на незнайните тръни, които се бяха впили в мозъка му, че вижда, но не разбира. Замислих се за часовника, който тиктакаше на китката ми. Тик-так, тик-так. Такъв хитроумен механизъм, така прецизен с малките си колелца, които се въртят едно друго с миниатюрните си зъбчета… и все пак, попаднеше ли песъчинка или косъм между тях, всичко това щеше да спре, съсипано, безполезно. Зачудих се какво ли е счупило механизма на Маикал преди години? Какво му е откраднало ума?

— Кажи на Макин да си довлече задника тук — рекох.

Маикал дръпна юздите и сивушкото забави ход. Видях как Роу се намръщи. Беше загубил баса.

Планините пулсираха от червено към зелено, както болката се преливаше от челото към тила, от очите към основата на черепа ми.

— Понякога си мисля, че държиш Маикал само за да угодиш на сивушкото — каза Макин. Не бях забелязал, че се е изравнил с мен.

— Искам да ме научиш на меча — казах аз.

— Ти знаеш как да…

— Мислех, че знам — прекъснах го. — Но сега ще се заема сериозно с това. Случилото се преди малко… — сложих ръка на главата си и по пръстите ми остана кръв — повече няма да се случи.

— Е, ако не друго, поне е кралско губивреме — каза Макин. — А е добре и за меча. Откакто взехме Призрачния… въртял ли си го изобщо?

Вдигнах рамене и моментално съжалих. Зъбите ми изскърцаха с гаден звук.

— Питам, щото чух, че основно си се опитвал да оплодиш кажи-речи всяко слугинче в замъка — добави Макин и се ухили.

„Хубаво е да си крал.“

„Освен когато те фраснат с меч по главата.“

— Добре е за прираста на населението — отвърнах. — И в количествено, и в качествено отношение. — Фраснах се с ръка по главата. — Аххх, проклета да си, мамка ти. — Има видове болка, от които можеш да се дистанцираш с усилие на волята, но главоболието се вихри там, където живееш.

Макин продължаваше да се хили. Заподозрях, че му е било доста приятно да ме види съборен безславно на земята.

Той бръкна дълбоко в дисагите си, извади кожена кесийка и ми я метна.

— Дръж. Карамфил.

— Бая време си го кътал, а, сър Макин? — Можеш да размениш добър кон за шепа от тази подправка. За половин шепа. Действа страхотно при болка. Ако вземеш твърде много, ще умреш, разбира се, но казват, че такава смърт е приятна, все едно се носиш в прегръдките на топла река. Адски ми се искаше да отворя кесийката.

— Не го ща. — Метнах я обратно на Макин. Ще отстъпиш пред едно, ще отстъпиш пред второ — и ще ти стане навик да отстъпваш. Превърнах главоболието си във враг и започнах да се боря с него.

Яздехме ли, яздехме. Напълних главата си със стара отрова, възкресих омразата си към граф Ренар. Откакто той ме лиши от присъствието си поради смърт, не бях имал нищо свястно, върху което да я упражнявам. В сравнение с пулсирането зад очите болката от счупения зъб беше като лек гъдел.

Райк ме настигна с великанския си кон и продължи до мен. Яздеше и току ме поглеждаше. На Макин може и да му беше харесало как ме събарят по задник, но за Райк трябва да е било истински празник за душата.

— Знаеш ли защо те държа, Райк? — попитах аз.

— Що?

— Защото ти си, един вид, като най-лошото в мен. — Пак онзи гаден звук от стържещ емайл. Изпсувах и отпуснах съзнателно челюсти, преди да съм си счупил още зъби от стискане. — Нямам си ангел на едното рамо и дявол на другото. Имам си дяволи и на двете. Но ти си лошият дявол. Все едно, знам ли… ако изгубя чара си и хубостта си, ще заприличам на теб. — Осъзнах, че бръщолевя, и пробвах с широка усмивка.

— Изчезни, Райк — чух гласа на Макин, отново. Не го бях видял да се връща.

— Баща ми е бил прав, Макин — казах аз. — Прав е бил да вземе пари от брат си като кръвнина за Уилям и мама. Иначе щеше да загуби половината си армия още преди да се е добрал до Призрачния.

Макин смръщи вежди и отново ми протегна кесийката с карамфила.

— Вземи.

— Баща ми е знаел какво е да жертваш. Корион също е знаел. Пътеката, по която ме тласна Корион, помниш ли? Била е правилната пътека. Но аз не обичам да ме тласкат.

Едвам различавах Макин. Бях стиснал очи, но главата ми продължаваше да пулсира.