Марк Лорънс - Кралят на тръните

Коленичих до жената. Как ѝ беше името? А, да. Сара.

— Значи новият крал не ви е защитил?

— Имаме крал? — попита вяло тя, без интерес. Явно искаше да изляза и да я оставя на мира.

— Здравей, Джейни — казах аз, решил да изпробвам чара си върху детето. — Видя ли какъв човек съм ти довел да го видиш? Най-големият и най-грозният мъж на света.

Нещо като усмивка раздвижи лицето ѝ.

— А ти какво искаш, Джейни? — попитах. Представа нямах какво правя тук и защо клеча в смрадливия обор на тези селяци. Може би просто исках да бия в нещо принца на Стрела. Или беше някакъв страничен ефект от удара по главата. Дали пък Маикал не са го ударили по главата, като е бил малък, и страничните ефекти да го държат до ден-днешен?

— Искам Дейви. — Беше неестествено неподвижна. Само устата ѝ се движеше. И очите.

— Каква искаш да станеш? Какво искаш да правиш? — Мислех за собственото си детство. Исках да бъда крилата смърт. За да разчупя костилката на света и да си взема, което е мое.

— Принцеса — каза Джейни. Замълча, после добави: — Или русалка.

— Разказвам ѝ приказки, сър — обади се майката. Все още изпитваше страх, дадох си сметка аз, нищо че беше изгубила дома си и едното си дете, нищо, че се клатушкаше на ръба на пълното отчаяние. — Баба ми можеше да чете. А ние предаваме приказките нататък. — Погали Джейни по косата. — Разказвам ѝ ги, когато я боли. Да не мисли за болката. Пълня ѝ главата с глупости. Тя дори не знае какво точно е русалката.

И тогава си прехапах езика. Три неизпълними молби, изречени в рамките на три секунди. Последвал бях Сара в колибата с неясното желание да се държа като крал. С мисълта за короната и трона си, за армиите си, за златото и крепостните стени.

Детето искаше брат си, искаше да стане принцеса, искаше да стане русалка. А лошата болест скоро щеше да я отнесе, щеше да я откъсне от майчините обятия и да я захвърли в студената земя. И никой крал, с всичките си хора и цялото си злато, не можеше да промени това.

И тогава я докоснах, малката Джейни, лекичко, по челото. В телцето ѝ имаше достатъчно смърт и нямаше нужда да добавям от моята. Но въпреки това я докоснах с върха на пръстите си, просто за да усетя как смъртта пулсира под кожата ѝ, разяжда мозъка на костите ѝ. Болестта откликна на некромантското в мен и двете се свързаха. Усетих как пулсът на детето пърха ведно с моя.

— Ще можеш ли да яздиш, Йорг?

— Да. — Метнах се на седлото.

Потеглихме с бавна стъпка.

— Остана ли ти нещо от подправката, брат Йорг? — попита Макин.

— Ми не. Явно съм я изгълтал всичката да ми облекчи главоболието — казах и потупах кесията на колана си.

Макин завъртя очи. Погледна през рамо към опожарения чифлик.

— Ису Христе. Имаше достатъчно да…

Прекъсна го далечен звук на цимбали. Трясък на цимбали, бръмчене на механизъм, тропот и детски смях.

— Нещо друго да си оставил там, Йорг? — попита той.

— Кент беше прав — казах. — Онзи клоун е прокълнат. Зъл. Нека проклятието застигне селяните, а не нас, нали така?

Тук, в равното, вятърът е толкова силен, че ти се насълзяват очите.

Райк дръпна юздите на коня си и понечи да обърне.

— Недей — казах аз.

И той не се върна.

Онази нощ заспах трудно. Сигурно бях свикнал с удобства в Призрачния и сега земята ми се виждаше корава. Заспах трудно и ме навестиха трудни сънища, тежки, заляха ме, повлякоха ме.

Лежах в тъмна стая, въздухът киселееше от вонята на повръщано и животни, и не виждах нищо освен очите ѝ, детски очи. Чувах само тиктакането на часовника си и нейното накъсано дишане — трескаво, сухо, ускорено.

Дълго лежах така, с тиктакането, хъхренето и блясъка на очите ѝ.

Лежахме и топла река ни понесе, пропита с аромата на карамфил.

„Тик-хър-так-хър-тик-хър.“

После се събудих внезапно и с вик.

— Какво? — измърмори някой. Май беше Кент, увит в одеялата си.

— Нищо — рекох. Сънят още ме глождеше. — Стори ми се, че ми е спрял часовникът.

Но не беше часовникът.

В сивата зора Макин се надигна до мен и взе да се прозява, да плюе и да си разтрива гърба.

— Как съм се схванал, направо да не повярвам. — Погледна ме сънено. — Щипка карамфил и щях да съм като нов.

— Детето почина тази нощ — казах му. — По лесния начин.

Макин сви дебелите си устни и повече не повдигна въпроса. Сигурно си мислеше за своето дете, което беше изгубил преди години. Дори не попита откъде знам.

Годините изобщо не тревожат брат Маикал, сякаш неспособността му да ги преброи ги лишава от състаряващата им сила. Брат Маикал гледа света през кротки сиви очи, гръдният му кош е широк като буре, ръцете и краката му — дебели като дънери. Брат Грамло подстригва косата му ниско, почти до кожа, оставя му само опашчица отзад, бръсне му редовно брадата и благодарение на него Маикал изглежда спретнат и дори симпатичен. Ако никой не ви е казал, че мислите му хлопат в празна глава, със сигурност ще си помислите, че Маикал с нищо не отстъпва на другите негодяи в нашето братство. В битка обаче ръцете му поумняват и той изглежда съвсем нормален и цял, поне докато трясъкът на оръжие не замлъкне, умиращите не умрат, а Маикал не тръгне по бойното поле облян в сълзи.