Марк Лорънс - Кралят на тръните

И не само погледът му беше остър. С тоя ужасен мустак изглеждаше тъп, но опреше ли до ножове, умът му сечеше като бръснач, а ножове у него — дал бог.

Замислих се дали да не оставя Гог и Горгот с него. Особено Горгот — той трудно можеше да остане незабелязан. Когато го вкарах за пръв път в Призрачния, след като ден-два бях търкал трона със задника си, появата му предизвика голямо вълнение. Макар и окуцял от стрелите, които го бяха надупчили, докато ми държеше решетката на портата, Горгот пак си беше чудовище от главата до петите, и страшно. Накарал бях Кодин да го доведе през западния двор в пазарен ден. Такава врява се вдигна, все едно са хвърлили в двора гнездо на стършели. Някаква бабичка писна, хвана се за гърдите и падна на земята. Това ме разсмя. А когато по-късно ми казаха, че така и не станала… ами, в онзи момент и това ми се стори смешно. Сигурно остарявам, защото вече не ми се струва чак такъв майтап. Онази бабичка обаче… наистина падна много смешно.

Накрая ги взех и двамата. Горгот е полезен в нужда, а Гог… ами, с него паленето на лагерен огън е лесна работа.

Да се придвижваш през гора, без хората да те видят, е сравнително лесно, особено ако познаваш пътечките и не броиш въглищарите за хора. Те са самотна порода и нямат навика да клюкарстват. Затова не се налагаше Райк да ги убива.

И така, ние се врязахме без затруднения в Анкрат по пътечки, отъпкани от сърни и друг едър дивеч. Дори коравите кралства си имат слаби места.

— Много лесно ми се види — отбеляза Макин. — По мое време не беше така. Кодин и неговите момчета не позволяваха на разни бандити да се мотаят на воля в кралските гори — завърши той и поклати глава. Представа нямах защо е решил да се оплаква точно от това.

— Армията на баща ти е станала по-слаба? — попита Горгот. Шубраците пукаха, хрущяха и плащаха тежък данък при всяка негова стъпка.

Вдигнах рамене.

— Голяма част от войската му е плъзнала из тресавището да патрулира. Друга е разквартирувана в казармите и гарнизоните покрай блатата. В последно време калта там бълва мъртъвци. И баща ми не е единственият, който се сблъсква с този проблем. В замъка дойде един търговец и от него чух, че Удавените острови са паднали пред Мъртвия крал. Всичките до един. И вече са владение на трупове, блатни таласъми, некроманти и немъртви.

Макин се прекръсти мълчаливо и ускори крачка.

Пътувахме с малко багаж, нощувахме на закътани места, ловувахме в движение. Младия Сим беше хванал цаката на зайците, а аз мятах камъни по катерици и диви гълъби с нелош успех. През пролетта животните са лесна плячка, опиянени са от новата топлинка, вниманието им е насочено към новите възможности, а не към вероятността някой да ги замеря с камъни откъм сенките.

Анкрат те омагьосва и никъде магията му не е толкова силна, колкото в зелената гора, където денят се сипва бавно като мед, а слънцето напира златно през шарената сянка. Вървяхме в колона под акомпанимента на дроздове и лястовици, сред аромата на глог и див лук. Вървях като в сън наяве сред меката топлинка, а носът ми ме върна години назад към спомени за Уилям. Помнех една нощ… брат ми лежеше много болен, мама плачеше тихичко, а придворните рицари избягваха да ме поглеждат. Помнех какви молитви бях промълвил в тъмния параклис много след като свещениците се бяха оттеглили в леглата си, помнех дадените обещания. По онова време не отправях заплахи. Дори не се сещах да се пазаря с Всевишния. После се промъкнах в замъка и се мушнах в леглото до Уилям. Свещеникът му беше дал горчиви отвари и му беше срязал крака да изтече лошата кръв. Мама беше наложила гърдите му с лапа от мед и кълцан лук. И изглежда, това му помагаше да диша малко по-лесно. Лежахме и слушахме нощните звуци — свирещите гърди на Уил, кучето ни Верен, което скимтеше тихичко пред вратата, слугинята в коридора отпред, която плетеше и шишовете ѝ потракваха приспивно, писукането на плъхове, така тъничко, че на моменти убягваше от слуха ни, докато малките зверчета търчаха из Висок замък в безлунната нощ.

— Давам пени да ми кажеш за какво мислиш — обади се Макин.

Стреснах се и едва не се спънах в собствените си крака.

— Много даваш. — Бил съм глупаво дете.

Понякога си мечтаех да изрежа някак старите си спомени и вятърът да ги отнесе. Ако имаше остър нож, който да изреже от мен слабостта на онези дни, щях да го забия дълбоко и да режа, докато не останат само уроците. Трудните, житейските.

Придвижвахме се без проблем, докато не ни свърши гората. Земята около Висок замък е разчистена отдавна, дърветата са изсечени и на тяхно място има чифлици, които да хранят краля и да му показват навреме враговете.