Марк Лорънс - Кралят на тръните

Облегнах се на ствола на голям червен бук, едно от последните гигантски дървета преди гората да отстъпи пред двуакрово поле обработваема земя, позеленяла от кълнове — зеле май, или моркови, представа нямах. Други ниви и градини се редяха вляво и вдясно, навсякъде. Едно самотно плашило ни наблюдаваше.

— Ще ида сам — казах и започнах да си развързвам нагръдника.

— Къде ще идеш? — попита Макин. — Не можеш да влезеш там, Йорг. Никой не може. И за какво ти е да ходиш?

— Човек има право да навестява от време на време семейството си, брат Макин — отвърнах аз.

Свалих нагръдника и предпазителите за ръцете, накрая и този за гърлото. Обичам да усещам желязо на шията си и то неведнъж е спасявало гърлото ми от неприятни срещи с друго желязо, наточено, но там, където отивах, бронята нямаше да ми помогне.

Свалих ножницата от колана си.

— Кент, оставям го на твоите грижи.

Той се ококори, сякаш не знаеше, че това е начинът един водач да обвърже хората си — чрез доверие.

— Ама меч като този… по-добре сър Макин да…

— Поверявам го на теб — прекъснах го аз.

— Требе ти меч, Йорг — каза Маикал, тотално объркан, горкият. Младия Сим ме гледаше иззад него, мълчеше и си развиваше лирата. Разбрал беше, че ще има да чакат, и вече правеше планове как да запълни времето.

Измагьосах в ръка стария си нож, трик, който бях научил от Грамло.

— За онова, дето съм го намислил, и ножката ще ми свърши работа, брат Маикал — казах му, после се обърнах към всички: — Дайте ми два дни. Ако не се върна дотогава, пратете Райк да превземе замъка с щурм.

Сгънах се в поклон и ги оставих да гледат как растат морковите. Или зелето.

Тръгнах покрай гората към Римския път. Казват, че стъпиш ли на този път, можеш да стигнеш право до папския дворец, без да се отклониш и за миг. Аз обаче си бях наумил да тръгна в другата посока.

Край Римския път има едно гробище, наполовина превзето от гората и потънало в забрава. Обичах да се мотая тук като малък, да изследвам порутените гробници, задушени от бръшлян, полазени от мъх, напукани от нахалните издънки на настъпващата гора. Гробището е много голямо, простира се на площ от стотина акра, истински некрополис, изгубен за живите. В прашните книги го наричат „Першез“ или „Перлашез“. Надписите по надгробните плочи не ми говорят нищо: „Непрежалима, 1845“, „Ще те помним вечно, 1710“, „Сърцето ми лежи тук, 1908“. Надписи, които почти не се четат. Толкова са стари, че дори календарът им е загубил значение за нас.

Надгробните плочи са покрити с прозрачна смола, по-твърда от стъкло, която ги обвива в тънка кожица и ги предпазва. Минаха години, преди изобщо да забележа това покритие. Надгробните плочи и каменните гробници бяха платили тежък данък на стихиите, но отдавна, много отдавна. Сега дори удар с чук не можеше да ги нарани. Строителите явно бяха ценили високо тези мемориали и се бяха погрижили да ги запазят от разрушителната сила на столетията. Минах през съборени надгробни плочи близо до пътя, където теренът е разчистен от храсталаците. Много плочи липсват. Малко по̀ на запад има колиба, построена изцяло от надгробни плочи, обруленият гранит пази полузаличени надписи, съхранява спомена за мъртвите. Къща, построена от истории, обитавана от хора, които не могат да четат.

Намерих я досами пътя, косата ѝ порозовяла от опадали цветчета. Цикълът на сезоните беше огладил чертите на лицето ѝ. Но красотата си остава, изящните скули, плавните линии на дългите крайници, едва напъпилите детски гърди, лишеи тук-там. Историята ѝ няма нужда от надпис. Тук погребах детето си. Послание, което няма нужда от букви. Умряла е през зимата на незнайна година, дъщеря на богат човек, който би дал цялото си богатство, за да ѝ купи още една пролет.

За пръв път я видях една есен, когато опадалите листа бяха застлали дебел килим и криеха каменното куче, което момичето гонеше. Докато я гледах, други пътници минаваха забързано по пътя, приведени срещу режещия вятър. Някои се спираха и се чудеха какво ли гони каменното момиче, загръщаха се по-плътно с палтата си, примижаваха срещу дъжда. После продължаваха по пътя си. За разлика от мен. Може би се питаха какво гонят самите те.

Тя гони куче. Малък териер от камък, потънал онази късна есен в пряспа от влажни жълти листа. Хилядолетна гонитба, надживяла всички, които са обичали момичето, всички, които са знаели името на териера. Гонитба, надживяла края на всяка ръка, протягала се да докосне детето, края на всеки живот, споделял неговия свят.