Марк Лорънс - Кралят на тръните

Дошъл бях отново заедно със снега в първия ден на зимата, дошъл бях да видя своето момиче от камък. Своята първа любов може би. Гледах я, а снегът се сипеше на миниатюрни кристали, така съвършени, че сякаш чуваш тихия им звън, когато докоснат земята. Светлината на деня угасна рано, вятърът изведнъж подивя, въртеше снега и рисуваше млечни пътеки по Римския път, вледенените снежинки съскаха по камъка. Скреж обви с нежна дантела роклята ѝ и само аз бях там, за да видя.

Сезоните се въртят и ето ме пак тук, а тя още чака своята пролет.

Погребвали са благородни лордове и благородни дами тук. Поети и бардове. Сега погребват слуги. Гробището е достатъчно близо до Висок замък, за да не се преуморяват сантименталните дами, решат ли да посетят дойката си в последния ѝ сън, и достатъчно далеч, за да подхожда на слугинския статут на новите си обитатели. Погребват стари слуги, а понякога и верни кучета, около моето момиче, което чака пролетта. Мекосърдечни дами идват тук с парфюмираните си играчки, които са спрели да лаят. А преди години едно шестгодишно момче, подгизнало и премръзнало, довлече тук нещо, което приличаше на вълк.

— Здравей, Йорг.

Обърнах се и между старите гробове видях Катерин. Слънцето играеше в косата ѝ и твореше вълшебства.

„Здравей, Йорг.“ Само това ли ми каза тя? Катерин, в Ренатския лес, сред надгробните плочи. „Здравей, Йорг“?

Опитвам се да се събудя от нещо. Може би винаги съм се опитвал. Давя се в объркване, някъде високо над мен светлина танцува по прозирна повърхност, а отвъд нея въздухът чака. Чака да си поема дъх.

Почти не познавам Катерин, но въпреки това я искам, искам я с безумна, необяснима ожесточеност. То е като болест, като жажда. И аз, като Парис, съм готов да поругая всичко за Катерин, както той го е поругал за своята Елена. Копнежът е неустоим.

Помня как попивах с очи светлината, галеща лицето ѝ, било под светещите крушовидни мехури на Висок замък, било под дърветата в гробището. Завиждам на слънчевите петна, които се плъзгат по косата ѝ, пътуват необезпокоявани по тялото ѝ, милват скулите. Помня всичко. Помня ритъма на дишането ѝ. Помня една капчица пот в горещата кухня на замъка, помня как се плъзна бавно по шията ѝ отстрани, покрай сухожилието, после навътре към ямката на гърлото. Убивал съм хора и съм забравял за тях. Случва се да губя представа какво е да отнемеш живот. Но онази капчица пот е впечатана необратимо в спомените ми.

— Здравей, Йорг.

И красноречието ме изоставя. Когато съм с нея, се чувствам на четиринайсет, повече момче, отколкото мъж.

Искам я безумно. Искам да я притежавам, да е моя, да я обожавам, да я погълна. Представата, която съм си създал, може да съществува единствено във въображението, подобно съвършенство не живее в плът и аз го знам. Тя е просто човек, момиче, но стои на прага към един стар свят… и макар че аз не мога да се върна там, може би тя ще успее да премине и да донесе уханието му със себе си, да ми даде глътчица от онази изгубена топлина.

Тези чувства са прекалено силни и ярки, за да траят дълго. Такива чувства изгарят бързо, и ние изгаряме с тях.

Виждам я в сънищата си. Виждам я на фона на планините. Високи, студени като сняг, чисти като сняг, недостижими. Въпреки това аз се катеря, стигам до голия връх и изричам името ѝ, но вятърът го отнася. Отнася и мен. И аз падам, премятам се в бездна.

— Здравей, Йорг.

Настръхвам. Вдигам ръка да потъркам бузата си и по пръстите ми избива кръв, срязани са. Всяка частица от тялото ми гори, като игленик съм, набучен с игли и топлийки. Истински игли, истински топлийки. Надавам писък и като пъпки на клон иглите избухват, десетки тръни избиват през кожата ми, израстват от костите. Има някакви животни, разпънати и набучени като в хербарий, като експонати в хижата на горски пазач. Плъх, белка, пор, лисица, куче… бебе. Висят безжизнени и ме гледат.

Пищя отново и се въртя в мрак. Нощ без друга форма освен едва доловим шепот. Тих напев, който бавно набира сила.

Въжделение, величие, враг, възмездие, възел, вързан, взет, вземане… вземане… взема… какво се опитва да вземе?

Някой драпа по ръката ми, някой, чиито пръсти са твърде глупави да се справят с хитроумната закопчалка на часовника. Едно бързо движение и улових китката му, невъзможно дебела и силна. Забих палец в точката за натиск. Лундист ми я беше показал в една книга.

— Аххх! — Гласът на Райк. — Сори!