Рик Риърдън - Синът на Нептун

Златото се премести. Тя канализира гнева си, което не бе трудно — мразеше златото, проклятието, миналото си и всичките си провали. Пръстите й потрепераха. Златният къс засия от горещина.

Нико преглътна.

— Ъъ, Хейзъл, сигурна ли си…?

Тя стисна юмрука си. Златото се смачка като маджун. Хейзъл го изкриви във формата на голям, дебел пръстен. Сетне махна с ръка към земята. Поничката, струваща милиони, потъна в пръстта — толкова дълбоко, че след нея не остана нищо освен следа от разкопано.

Нико се ококори.

— Това беше… ужасяващо.

Хейзъл не го смяташе за толкова впечатляващо. Не и сравнено със силите на човек, който съживява скелети и връща хората от света на мъртвите. Но бе доволна, че поне веднъж тя го е изненадала.

От вътрешността на лагера роговете отново завиха. Кохортите свикваха строя, а Хейзъл нямаше желание да я пъхат в торба с невестулки.

— Побързай — каза тя на Нико и двамата се затичаха към портите.

Първия път, когато бе видяла как легионът се събира, Хейзъл толкова се уплаши, че малко остана да се скрие обратно в казармите. Дори след девет месеца намираше гледката за впечатляваща.

Първите четири кохорти, всяка съставена от четирийсет здрави младежи и девойки, стояха в редици пред казармите си от двете страни на „Вия Претория“. Петата кохорта се бе събрала най-накрая, пред принципията, тъй като техните казарми бяха в задния ъгъл на лагера — до конюшните и тоалетните. Хейзъл трябваше да изтича през средата на целия легион, за да стигне мястото си.

Лагерниците бяха облечени като за война. Полираните им ризници и наколенници блестяха над дънки и червени тениски. Емблеми на мечове и черепи украсяваха шлемовете им. Дори кожените им военни ботуши изглеждаха свирепо със стоманените си подметки, идеални за маршируване през кал и за ритане на противника. Пред легионите, наредени като огромни блокчета за домино, стояха червените и златисти щитове, всеки от които бе с размера на врата на хладилник. Всички легионери носеха подобно на харпун копие, наречено пилум , гладиус, кинжал и обща екипировка с тегло около четирийсет килограма. И да не си във форма при идването си в легиона, бързо се оправяш. Само ходенето в доспехи натоварваше тялото повече от фитнес.

Хейзъл и Нико притичаха през улицата точно когато всички заставаха мирно, така че стъпките им направо отекнаха по камъните. Хейзъл се опита да не поглежда към никого, но забеляза Октавиан, застанал начело на първата кохорта, да се подхилква, докато гледаше надменно изпод центурионския си шлем. Дузина медали украсяваха нагръдника му.

Хейзъл все още бе бясна от заплахите му. Глупав авгур с глупава пророческа дарба. От всички хора в лагера точно той ли трябваше да разбере тайната й? Беше сигурна, че той би я разкрил, ако не бе фактът, че му е по-удобно да я шантажира с нея.

Тя мина покрай Рейна, която обикаляше напред-назад, яхнала своя пегас Сципио — наричан Скипи 8 8 Skippy — популярна марка фъстъчени масла в САЩ. — Бел.прев. , защото козината му бе с цвета на фъстъчено масло. Металните кучета Аурум и Аргентум вървяха до нея. Червеният й офицерски плащ се вееше зад гърба й.

— Хейзъл Левеск — каза тя, — толкова се радвам, че се присъедини към нас.

Хейзъл знаеше, че не бива да отговаря. Бе забравила по-голямата част от екипировката си, но бързо зае мястото си до Франк и застана мирно. Главният центурион — едро момче на име Дакота, тъкмо проверяваше името й. Беше последна в редичката.

— Тук! — изписука тя.

Слава на боговете. Чисто технически не бе закъсняла.

Нико застана до Пърси Джаксън, който стоеше настрана с двама стражи. Косата му бе мокра от скорошната баня и се бе преоблякъл с чисти дрехи, но все още изглеждаше притеснен. Хейзъл не го обвиняваше. Предстоеше му да се запознае с двеста тежко въоръжени тийнейджъри.

Ларите се появиха най-накрая. Пурпурните им фигури проблясваха, докато се наместваха по местата си. Имаха ужасния навик да застават наполовина в някой жив човек, така че редиците изглеждаха като замъглена фотография. Най-накрая обаче центурионите ги подредиха.

Октавиан извика:

— Вдигнете символите!

Носителите на символите пристъпиха напред. Те носеха наметала от лъвска козина и държаха прътове, всеки от които с емблемата на кохортата. Последният, който представи своя символ, бе Джейкъб, носителят на орела. Той държеше дълъг прът, на който нямаше абсолютно нищо. Работата бе почетна, но Джейкъб видимо я мразеше. И макар Рейна да настояваше, че традициите трябва да се спазват, всеки път, когато прътът без орела се надигаше, Хейзъл чувстваше как целият легион се чувства унизен.