Рик Риърдън - Синът на Нептун

Хейзъл прехапа устната си. Не обичаше да говори за това и се чувстваше неудобно от начина, по който Франк я изкарваше като голяма героиня. В действителност се бе притеснила, че паникьосаните еднорози ще се наранят взаимно. Роговете им бяха скъпоценни — от сребро и злато, — така че тя бе успяла да ги отклони настрана просто като се съсредоточи. Използвала бе роговете им като волан и ги бе насочила обратно към конюшните. Това й бе спечелило място в легиона, но веднага след това бяха тръгнали слухове за странните й сили. Слухове, които й напомняха за лошите стари времена в Ню Орлиънс.

Пърси я погледна. Синьозеленикавите му очи я накараха да се притесни.

— Вие с Нико заедно ли израснахте? — попита той.

— Не — отговори Нико. — Открих, че Хейзъл е моя сестра, съвсем наскоро. Иначе тя е от Ню Орлиънс.

Това бе вярно, но не беше цялата истина. Нико оставяше хората да мислят, че той се е натъкнал на нея в съвременния Ню Орлиънс и я е довел в лагера. Това бе по-лесно от истинската история.

Хейзъл се мъчеше да се държи като модерна тийнейджърка, но не й беше лесно. Цяло щастие бе, че полубоговете не използваха много технологии в лагера. Силите им някакси повреждаха електрониката. Но когато за пръв път отиде в Бъркли, едва не получи удар. Телевизори, компютри, интернет… после с радост се върна в света на духовете, еднорозите и боговете. Те изглеждаха много по-нормални от фантастичните технологии на двайсет и първи век.

Нико продължаваше да говори за децата на Плутон.

— Ние не сме много — каза той. — И затова се подкрепяме. Когато намерих Хейзъл…

— Имаш ли други сестри? — прекъсна го Пърси, сякаш знаеше отговора.

Хейзъл отново се запита кога се е срещал той с Нико и какво крие брат й.

— Една — призна Нико, — но тя загина. Срещнах духа й няколко пъти в Подземния свят, но последния път, когато слязох долу…

За да ме съживиш — помисли си Хейзъл, макар Нико да не го спомена.

— Нея я нямаше — довърши Нико и гласът му стана дрезгав. — Тя бе в Елисейските поля , рая на отвъдното. Но предпочете да се прероди. Повече никога няма да я видя. Имах късмет, че намерих Хейзъл… ъъ, като отидох в Ню Орлиънс, имам предвид.

Дакота изръмжа.

— Освен ако не повярваш на слуховете. Не че аз им вярвам.

— Какви слухове? — попита Пърси.

И в този момент от другия край на столовата фавнът Дон се провикна:

— Хейзъл!

Хейзъл никога не се бе чувствала толкова щастлива да види фавн. Неговото присъствие в лагера не бе разрешено, но той бе Дон фавнът и винаги успяваше да се промъкне вътре. Проправи си път към тяхната маса, усмихвайки се на всички и открадвайки си нещо вкусно, когато може, докато махаше на лагерниците:

— Защо не ми ръкопляскате!

Една пица го цапна по главата и той падна зад една кушетка, но после отново се изправи — все така ухилен — и продължи по пътя си.

— Ето я моята любимка! — от него се носеше ароматът на мокър козел, отъркалял се в старо сирене. Приведе се над кушетките им и провери какво вечерят.

— Хей, новобранец, това ще го ядеш ли?

Пърси се сепна:

— Вие, фавните, не бяхте ли вегетарианци?

— Не ме интересува чийзбургерът, а чинийката! — отговори той, след което подуши косата на Пърси. — Каква е тая миризма?

— Дон! — възмути се Хейзъл. — Дръж се възпитано!

— Нее, не в смисъл, че е лоша, просто…

В този момент Вителий, богът на дома, се появи, наполовина потънал в кушетката на Франк.

— Фавни в столовата! Богове, докъде я докарахме! Центурион Дакота, изпълнете своя дълг към Рим!

— Това правя — изсумтя Дакота, почти натопил нос в бокала си, — като вечерям.

В това време Дон продължаваше да души Пърси.

— Пич, знаеш ли, че имаш емпатийна връзка с фавн?

Пърси се отдръпна от него.

— Каква връзка?

— Емпатийна! Доста е слабичка, все едно някой я блокира, но…

— Знаете ли какво! — внезапно се изправи Нико. — Хейзъл, защо с Франк не разведете Пърси из лагера? Аз и Дакота ще посетим масата на преторите. Дон, Вителий, вие също може да дойдете. Ще обсъдим стратегията за бойните игри.

— Стратегията, с която да паднем, а? — промърмори Дакота.

— Момчето на Плутон е право! — заяви Вителий. — Легионът се бие по-зле, отколкото в Юдея, а там за пръв път изгубихме орела си. Но ако аз управлявах…

— Не може ли първо да изям сребърните прибори? — попита Дон.

— Хайде да тръгваме! — Нико се изправи и хвана Дон и Вителий за ушите.

Никой освен Нико не можеше да докосва ларите. Вителий започна да заеква от обида, докато го влачеха към масата на преторите.