Рик Риърдън - Синът на Нептун

— Събирай си нещата — нареди тя. — Заминаваме.

— На… къде? — заекна Хейзъл.

— Аляска — отговори Кралица Мари. — Там ще се научиш на работа. Ще започнем нов живот — майка й го произнесе по особен начин, все едно имаше предвид, че ще създаде „нов живот“ за някой или нещо друго.

— Какво имаше предвид Плутон? — попита Хейзъл. — Той наистина ли ми е баща? Каза, че си пожелала…

— Върви в стаята си! — кресна майка й. — И си опаковай боклуците!

Хейзъл излезе и внезапно се върна в настоящето.

Нико разтърсваше раменете й.

— Пак го направи — каза той.

Хейзъл премигна. Двамата стояха на покрива на Плутоновия храм. Слънцето бе слязло по-ниско в небето, а около нея се бяха появили още диаманти. Очите й смъдяха от плач.

— Извинявай — промърмори тя.

— Няма за какво — отговори Нико. — Къде беше?

— В апартамента на мама. В деня, в който заминахме.

Нико кимна. Той я разбираше по-добре от останалите. Самият той бе дете на четирийсетте години, роден само няколко години след Хейзъл. Бе прекарал няколко десетилетия във вълшебен хотел. Но миналото на Хейзъл бе далеч по-лошо от неговото. Причинила бе толкова страдания…

— Трябва да се научиш да владееш тези спомени — предупреди я Нико, — ако припаднеш така по време на битка…

— Знам — каза тя, — опитвам се.

Нико стисна ръката й.

— Всичко е наред. Според мен това е страничен ефект от… сещаш се. Престоя ти в отвъдното. Надявам се с времето да отмине.

Но Хейзъл не бе сигурна в това. След осем месеца припадъците ставаха все по-лоши, сякаш душата й се опитваше да живее в две различни времена едновременно. Никой преди не се бе връщал от мъртвите, не и по този начин. Нико се опитваше да я успокои, но истината бе, че никой от тях не знаеше какво може да стане.

— Не мога да се върна на север — каза Хейзъл. — Нико, ако поискат да се върна там…

— Ще се оправиш — опита се да я успокои той. — Този път ще си с приятели. Пърси Джаксън ще изиграе важна роля в това, което предстои. Чувстваш това, нали? Той е добър човек и могъщ съюзник.

Хейзъл си спомни какво й бе казал Плутон преди години — че потомък на Нептун ще измие проклятието й и ще й донесе умиротворение.

Дали говореше за Пърси? Може би, но Хейзъл чувстваше, че нещата няма да се наредят лесно. Тя дори не бе сигурна, че Пърси ще оцелее сред срещата си с нещото, което ги очакваше на север.

— А той откъде се появи? — попита тя. — Защо духовете го наричат грък?

Преди Нико да отговори, над реката се чуха рогове. Легионерите се събираха за вечерния събор.

— По-добре да слизаме — каза Нико. — Имам чувството, че игрите тази вечер ще са любопитни.

На връщане Хейзъл едва не се преби, препъвайки се в един златен къс. Не трябваше да тича толкова бързо, но се страхуваше да не закъснее за събора. Наистина центурионите от петата кохорта бяха най-добродушни в целия лагер, но дори те щяха да я накажат, ако закъснееше. А римските наказания не бяха приятни — търкане на улици с четка за зъби или пък чистене на клетката за бикове в Колизея. Понякога пъхане в чувал, пълен с гневни невестулки, който после биваше хвърлен в Малък Тибър. Все прекрасни възможности.

Златният къс обаче се появи от земята точно навреме, за да може тя да се препъне. Нико се опита да я хване, но Хейзъл се изтърси и одраска ръцете си.

— Добре ли си? — попита Нико, докато посягаше към златния къс.

— Недей! — предупреди го Хейзъл.

Нико замръзна.

— Да… извинявай. Просто… оф. Това нещо е огромно.

Той извади манерка с нектар от авиаторското си яке и сипа малко върху ръцете на Хейзъл. Драскотините веднага започнаха да се затварят.

— Можеш ли да се изправиш?

Той й помогна да стане, след което и двамата се загледаха в златото. Беше с размера на комат хляб и имаше сериен номер и надпис, който гласеше: СЪКРОВИЩЕ НА САЩ.

Нико поклати глава.

— Как, в името на Тартара…

— Не зная — отговори нещастно Хейзъл, — може би е било заровено от престъпници или е паднало преди години от някой фургон. А може и да е дошло от най-близкия банков трезор. Каквото ценно има на земята, ако е наблизо, изскача. И колкото е по-ценно…

— Толкова е по-опасно — намръщи се Нико. — Не трябва ли да го покрием? Ако фавните го намерят…

Хейзъл си представи как фавните биват унищожени и над обгорените им тела се издига ядрен облак. Ужасно!

— Би трябвало да потъне обратно под земята, след като си тръгна, но за всеки случай…

Опитвала бе този номер и преди, но никога с нещо толкова тежко и голямо. Посочи златния къс и се опита да се съсредоточи.