Рик Риърдън - Синът на Нептун

Хейзъл я беше виждала в това състояние много пъти, докато се правеше, че говори с духовете пред клиентите си. Но никога, когато е съвсем сама. Кралица Мари винаги бе твърдяла пред Хейзъл, че магиите й са „менте“. В действителност не вярваше, че бъдещето може да бъде предсказано, не смяташе, че съществуват духове. Просто изнасяше представление за пари, подобно на певица или актриса.

И все пак Хейзъл знаеше, че майка й вярва в някои магии. Проклятието на Хейзъл не бе фокус или „менте“. Кралица Мари обаче не искаше да признае, че вината за него е нейна. Че тя е направила дъщеря си такава.

— Проклетият ти баща е виновен — казваше Кралица Мари, когато изпаднеше в лошо настроение. — Дойде тук със сребристия си костюм. Единственият път, когато наистина успях да призова дух, и какво получих, а? Уж изпълни желанието ми, а всъщност провали целия ми живот. Трябваше да бъда истинска кралица. Негова е вината, че ти се роди такава.

Но Мари никога не обясняваше какво точно има предвид, а Хейзъл бе научила по трудния начин, че не бива да задава въпроси за баща си. Това само разгневяваше майка й още повече.

Докато Хейзъл я гледаше, Кралица Мари промърмори нещо сама на себе си. Лицето й бе спокойно и отпуснато. Хейзъл бе смаяна от това колко красива изглежда майка й, когато не е намръщена. Тя имаше същата златистокафява коса като Хейзъл, същата кожа — кафява като зърната на кафе. Сега не носеше шафрановата роба и златните гривни, които слагаше, за да впечатлява клиентите си, а само обикновена бяла рокля. И въпреки това в нея имаше нещо царствено. Седнала с изпънати рамене и повдигната глава, тя изглеждаше като истинска кралица.

— Там ще бъдеш в безопасност — промърмори тя, — далеч от боговете.

Хейзъл едвам сподави писъка си. Гласът, излизащ от устата на майка й, не бе нейният. Звучеше като възрастна жена, мек и успокояващ, но също заповеден — гласът на хипнотизатор, който дава заповеди.

Кралица Мари се напрегна. Тя направи гримаса в транса си, сетне отговори със собствения си глас:

— Това място е твърде далеч и е прекалено студено и опасно. Той ми каза да не ходя там.

Но другият глас отвърна:

— Какво хубаво си видяла от него? Той те дари с отровно дете. Но ние ще използваме дара му. Ще отмъстим на боговете. Далеч на север ще бъдеш под моя закрила. Моят син ще бъде твой защитник. Най-после ще живееш като кралица, както заслужаваш.

Кралица Мари се намръщи.

— Ами Хейзъл… — а в следващия момент лицето й се изкриви в ужасяваща гримаса и двата гласа проговориха едновременно:

— Отровно дете.

Хейзъл слезе по стълбите. Сърцето й биеше като чук в гърдите. Докато слизаше, едва не се удари в човек, облечен с тъмен костюм. Той я хвана за рамото със студени, но силни пръсти.

— Полека, дете — каза мъжът.

Хейзъл забеляза пръстена със сребърен череп на пръста му, а после и странния плат, от който бе изтъкан костюмът му. В сенките черната материя сякаш се движеше и бълбукаше, оформяйки лица на хора в агония. Изкривените фигури й напомняха на изгубени души, опитващи да се освободят. Вратовръзката му бе черна, с платинени ивици, а ризата — сива.

Но лицето му бе това, което едва не накара Хейзъл да припадне. Кожата му бе толкова бледа, че изглеждаше почти синя — като замръзнало мляко. Косата му бе черна и мазна, а усмивката — любезна. Очите му обаче бяха пълни с лудешки бяс, с безумна жажда за власт. Хейзъл бе виждала хора с такъв поглед в кинопрегледите, когато показваха новини за ужасния Адолф Хитлер. Този човек приличаше на Фюрера, макар да нямаше мустаци. Можеше обаче да бъде негов брат или баща.

Хейзъл се опита да се отдръпне. Но дори когато човекът я пусна, не можеше да помръдне. Погледът му бе достатъчен, за да я прикове на място.

— Хейзъл Левеск — каза той, а гласът му бе пълен с меланхолия. — Пораснала си.

Хейзъл се разтрепера. Циментовият под в основата на стълбите започна да се пука под краката на мъжа. Блестящ скъпоценен камък се появи от земята като семе на диня. Човекът го погледна равнодушно, след което се наведе да го вземе.

— Недей! — извика Хейзъл. — Прокълнат е!

Той вдигна камъка — съвършено оформен изумруд.

— Да, така е. Не и за мен, обаче. Толкова е красив… струва повече от цялата сграда — след което го пъхна в джоба си. — Съжалявам за съдбата ти, дете. Предполагам, че ме мразиш.

Хейзъл не разбираше нищо. Човекът звучеше тъжно, все едно носеше отговорност за живота й. И в следващия миг осъзна истината. Дух в сребърно и черно, изпълнил желанията на майка й, съсипвайки живота й…