Рик Риърдън - Синът на Нептун

— Хайде, Пърси — каза Нико, — доскоро. — Той се обърна към Хейзъл и тя разбра, че лошото за деня тепърва предстои. — Аз и сестра ми трябва да поговорим малко.

— Ти го познаваш, нали? — попита Хейзъл.

Бяха седнали върху ръба на покрива на Плутоновия храм, който бе покрит с кости и диаманти. Хейзъл предполагаше, че костите винаги са били тук, но диамантите се бяха появили по нейна вина. Ако стоеше някъде за прекалено дълго или се изнервеше, те се появяваха около нея като гъби след дъжд. Камъни на стойност милиони долари блещукаха по покрива, но за щастие другите лагерници не ги пипаха. Те знаеха, че не е мъдро да се краде от храмове, особено такива, посветени на Плутон, мрачния бог на Подземния свят.

Дори сатирите не припарваха до това място.

Хейзъл потрепера, когато си спомни колко близо до смъртта бе Дон този следобед. Ако не бе взела онзи диамант от пътя… не искаше да си мисли какво би станало. Не искаше още някой да умира заради нея.

Нико започна да клати крака като малко дете. Стигийският меч стоеше настрана, до спатата на Хейзъл. Брат й погледна към долината, където екипи работеха по Полята на Марс, изграждайки укрепления за игрите довечера.

— Пърси Джаксън — произнесе той името като заклинание. — Хейзъл, трябва да внимавам какво говоря. Тук става дума за нещо важно, за тайна, която не бива да се разкрива. От всички ти би разбрала това най-добре.

Хейзъл поруменя.

— Нали той не е като мен?

— Не — каза Нико. — Съжалявам, но не мога да кажа нищо повече. Нямам право да се меся. Пърси трябва да се оправи сам в този лагер.

— Той е опасен, нали? — попита сестра му.

Нико се усмихна.

— Много. Но само за враговете си. А лагерниците не са от тях. Можеш да му се довериш.

— Както се доверих на теб, а? — с горчивина попита Хейзъл.

Нико завъртя своя пръстен с череп. Около него костите се размърдаха, сякаш за да създадат нов скелет. Нико имаше този ефект върху мъртвите, когато се ядосаше. Проклятие, подобно на това на Хейзъл. Двамата владееха двете сфери, върху които Плутон имаше влияние — смъртта и богатствата.

И Хейзъл смяташе, че Нико е имал повече късмет от нея.

— Виж, знам, че това е трудно — каза Нико, — но ти си спечели втори шанс. Можеш да оправиш нещата.

— Нищо не мога да оправя — възрази Хейзъл, — ако те разберат истината…

— Няма да разберат — обеща й Нико. — Скоро ще се извърши подвиг. Ще са принудени да го обявят. И тогава ще ме накараш да се гордея с теб. Довери ми се, Би…

Той се спря, но Хейзъл разбра какво е искал да каже.

Бианка. Истинската му сестра — тази, с която бе израснал. Нико може би обичаше Хейзъл, но тя никога нямаше да бъде като Бианка. Хейзъл бе нещо като негова утеха, която си е намерил в отвъдното.

— Съжалявам — каза той.

Хейзъл усети вкус на метал в устата си, все едно по езика й се бе появило злато.

— Значи слуховете за Смъртта са верни. Алкионей го е отвлякъл, нали?

— Така мисля — отговори Нико. — Виж, нещата в отвъдното излизат извън контрол. Тате прави каквото може, за да задържи положението, но от разказа на Пърси за горгоните разбирам, че и тук горе всичко се срива. Затова обаче се върна, нали? Да оправиш нещата, да победиш демоните от миналото. Мястото ти е в лагер „Юпитер“.

Хейзъл почти се засмя. Това звучеше толкова нелепо. Мястото й не бе тук. Нито в лагер „Юпитер“, нито дори в този век.

Тя си спомни как старият й живот се бе сринал, макар че трябваше да внимава. Чернотата я удари толкова внезапно, че нямаше време дори да изохка.

Върна се назад във времето. Не за да сънува, а за да изживее спомена си така, сякаш още е там.

На рождения си ден, когато навърши тринайсет, деня, след който напусна Ню Орлиънс завинаги.

17 декември 1941 година.

Хейзъл се връщаше към дома след ездата. Вечерта бе студена, но по тялото й се лееше приятна топлина. Сами току-що я бе целунал по бузата.

Денят бе имал хубави и лоши страни. Децата в училище обиждаха майка й, наричайки я вещица и други, по-лоши, имена. Това не се случваше за пръв път, но напоследък ставаше по-лошо. Бяха тръгнали слухове за проклятието на Хейзъл. Училището се наричаше Академия за цветнокожи и индианци „Света Агнес“. Име, което не бе променяно от сто години, и което, подобно на самото място, криеше жестокост и нетолерантност.

Хейзъл не можеше да разбере как е възможно другите чернокожи деца да са толкова ужасни. Трябваше да са по-добри, нали самите те понасяха нелепи обиди през цялото време! Но те й викаха, крадяха обяда й и искаха скъпоценни камъни.