Рик Риърдън - Синът на Нептун

Очите й се разшириха.

— Ти? Ти си ми…

Той повдигна брадичката й с ръка.

— Аз съм Плутон. Животът никога не е лек за моите деца, но за теб има специфично предизвикателство. Сега, след като навърши тринайсет, трябва да се погрижим…

Тя отблъсна ръката му.

— Ти си ми сторил това? — попита тя. — Ти си прокълнал мен и майка ми? Оставил си ни сами?

Очите й се навлажниха. Този богат бял човек бе баща й? И сега, когато бе навършила тринайсет, бе решил да се появи, за да й каже „извинявай“?

— Ти си злодей! — извика тя. — Съсипа живота ни!

Плутон присви очи.

— Това ли ти каза майка ти, Хейзъл? Явно никога не ти е обяснила какво всъщност си пожела, защо си родена прокълната…

Хейзъл бе твърде ядосана, за да отговори, но Плутон очевидно прочете отговорите в лицето й.

— Явно не — въздъхна той. — Трябваше да предположа. Толкова по-лесно е просто да обвини мен.

— Какво искаш да кажеш?

Плутон въздъхна.

— Бедно дете. Роди се прекалено рано. Не виждам добре бъдещето ти, но ти обещавам, че някой ден ще си намериш място под слънцето. Потомък на Нептун ще измие проклятието от теб и ще ти донесе умиротворение. Но се боя, че това ще се случи след много, много години…

Хейзъл не разбра нищо от казаното, но преди да може да отговори, Плутон протегна ръка. В дланта му се появиха скицник и кутия цветни моливи.

— Разбрах, че обичаш да рисуваш и да яздиш — каза той, — тези са за рисуването. Що се отнася до ездата… — Очите му блеснаха. — Ще трябва да си намериш кон самичка. А сега трябва да говоря с майка ти. Честит рожден ден, Хейзъл!

След тези думи той се покатери по стълбите, все едно Хейзъл е била нещо от списък за вършене, за което той вече е забравил. Честит рожден ден. Върви и си рисувай. Ще се видим след още тринайсет години.

Бе толкова смаяна, ядосана и объркана, че остана замръзнала в началото на стълбището. Идеше й да хвърли моливите и да започне да скача върху тях. Искаше да настигне Плутон и да го ритне. Щеше й се да избяга, да намери Сами, да си откраднат кон и заедно да напуснат града, за да не се върнат никога.

Но не направи нито едно от тези неща. Над нея вратата на апартамента се отвори и Плутон влезе вътре. Хейзъл още трепереше от леденото му докосване, но се покатери по стълбите, за да види какво ще стане. Какво щеше да каже на Кралица Мари? И кой щеше да му отговори — майката на Хейзъл или онзи ужасен старчески глас?

Когато стигна прага, Хейзъл чу, че двамата спорят, и надникна вътре. Майка й се бе върнала в нормалното си състояние — крещеше и се караше, хвърляйки предмети по пода, докато Плутон се опитваше да осъществи нормален контакт.

— Мари, това е лудост — каза той, — там няма да имам сила да те защитя.

— Да ме защитиш? — развика се Кралица Мари. — Че кога си ме защитавал?

Тъмният костюм на Плутон потръпна, все едно душите, хванати вътре, се бяха изнервили.

— Нямаш идея — каза той — колко пъти съм те опазвал жива. Теб и детето. Враговете ми са навсякъде — хора и богове. Сега, когато войната е в разгара си, нещата ще се влошат. Трябва да останеш…

— Полицията мисли, че съм убийца! — кресна Кралица Мари. — Клиентите искат да ме обесят като вещица! А състоянието на Хейзъл се влошава! Твоята защита ни убива!

Плутон уморително разпери ръце:

— Мари, моля те…

— Не ме моли за нищо! — Кралица Мари се обърна към гардероба, извади един кожен куфар и го тръшна на масата.

— Заминаваме — заяви тя. — Можеш да си задържиш защитата. Отиваме на север.

— Мари, това е капан — каза Плутон. — Не знам кой и какво ти шепне на ухо, кой те е настроил срещу мен, но…

— Никой не ме е настройвал срещу теб! Ти сам го направи! — извика тя, грабна една порцеланова ваза и я метна по него. Предметът се пръсна на пода и навсякъде се затъркаляха скъпоценни камъни — изумруди, рубини, диаманти. Цялата колекция на Хейзъл.

— Няма да оцелееш — предупреди я Плутон. — Отидеш ли на север, ще загинеш заедно с дъщеря си. Виждам го в бъдещето, ясно като бял ден.

— Вън! — изкрещя му тя.

На Хейзъл й се прииска Плутон да остане, да възрази. Тя не знаеше за какво говори майка й, но не й хареса как звучи. Баща й обаче само махна с ръка във въздуха и изчезна в сенките… сякаш наистина бе призрак.

Кралица Мари притвори очи и си пое дълбоко въздух. Хейзъл се уплаши, че странният глас отново ще я обсеби.

Но когато проговори, все още бе на себе си.

— Хейзъл! — излая тя. — Спри да се криеш зад вратата!

Треперейки, Хейзъл се подчини. Тя притисна скицника и моливите до гърдите си. Майка й я погледна така, все едно вижда разочарованието на живота си.