Рик Риърдън - Синът на Нептун

— Хайде де, Хейзъл — започна да мрънка Дон. — С това щях да си купувам понички цяла година!

— Дон, моля те — каза Хейзъл, — махни се.

Тя изглеждаше разтърсена от нещо, сякаш току-що е спасила Дон от бронирания слон.

Фавнът въздъхна.

— Ох, не мога да ти се сърдя истински. Но все си мисля, че носиш късмет. Всеки път, когато минеш…

— Довиждане, Дон — прекъсна го Хейзъл. — Хайде, Пърси.

И тя се затича. Пърси също трябваше да ускори крачка, за да не изостане.

— Какво стана? — попита той. — На пътя имаше диамант!

— Моля те — каза тя, — не питай.

Двамата продължиха в неловко мълчание по пътя си към Храмовия хълм. Виеща се каменна пътека ги преведе през странна колекция от мънички олтари и огромни куполи. Статуи на богове сякаш следяха Пърси с очи. Хейзъл посочи храма на Белона .

— Богиня на Войната — каза тя, — майка на Рейна.

След това минаха покрай огромна червена крипта, украсена с човешки черепи, побити на стоманени колове.

— Моля те — каза Пърси, — кажи ми, че не отиваме там.

Хейзъл поклати глава.

— Не. Това е храмът на Марс Ултор.

— Марс… това е богът на Войната Арес, нали?

— Арес е гръцкото му име, но да — съгласи се Хейзъл, — става дума за същото божество. Ултор означава „отмъстител“. Той е вторият най-важен бог на Рим.

Пърси не бе очарован от тази информация. По някаква причина се изпълваше с гняв само от вида на грозната червена сграда. Сетне посочи към залива. Над най-големия от храмовете — кръгъл и придържан от мраморни колони купол, се струпваха облаци.

— Предполагам, че това е храмът на Зевс… ъъ, исках да кажа на Юпитер. Натам вървим, нали?

— Да. — Хейзъл звучеше напрегната. — Октавиан чете пророчества там, в храма на Юпитер Оптимус Максимус .

Пърси трябваше да се замисли, но накрая си преведе латинските думи.

— Юпитер… всеблаг, всемогъщ.

— Точно така.

— А каква е титлата на Нептун? — попита Пърси. — Най-готин и страхотен?

— Не точно. — Хейзъл посочи към малка синя сграда с размера на рибарска колиба. Над вратата имаше закован тризъбец, покрит с паяжини.

Пърси надникна вътре. На мъничък олтар имаше купа с три изсъхнали ябълки.

Сърцето му прескочи удар.

— Явно е популярно местенце.

— Съжалявам, Пърси — каза Хейзъл, — но римляните винаги са се плашили от морето. Използвали кораби само при крайна необходимост. Дори в по-нови времена да дойде дете на Нептун е лоша поличба. Последният път, когато това се случило, последвало ужасно земетресение. Това било отдавна, през 1906 година, когато лагерът бил разположен отвъд залива, в Сан Франциско…

— И ми казваш, че дете на Нептун го е причинило?

— Така се говори. — Хейзъл го погледна така, сякаш искаше да се извини. — Но мисълта ми е, че римляните се боят от Нептун. Не го обичат много.

Пърси се загледа към паяжините на тризъбеца.

Страхотно — помисли си. Дори да го приемеха в лагера, никога нямаше да го обикнат. Трябваше да се надява да уплаши другите лагерници, та да получи някоя сушена ябълка за вечеря.

Въпреки това, докато стоеше пред олтара на Нептун, се почувства така, сякаш през вените му минават вълни. Той бръкна в чантата и извади последната храна, която носеше — едно старо геврече. Не беше много, но го остави на олтара.

— Ей… тате. — Почувства се глупаво, задето говори на купа с плодове. — Ако можеш да ме чуеш, помогни ми, става ли? Върни ми паметта. Кажи ми… кажи ми какво трябва да направя. — Гласът му потрепера. Не искаше да се размеква, но бе изтощен, изплашен и изгубен. Готов беше на всичко, за да получи някакъв съвет. Искаше му се да узнае нещо за стария си живот, което да е сигурно, а не спомен, който го няма.

Хейзъл постави ръка на рамото му.

— Всичко ще е наред. Нали ни намери? Вече си един от нас.

Почувства се странно от това, че е успокояван от малко момиче, което почти не познава. Но беше щастлив, че тя е до него.

Над двамата изтътна гръм, а хълмът бе озарен от алена мълния.

— Октавиан е почти готов — каза Хейзъл. — Да тръгваме.

Сравнен с колибката на Нептун, храмът на Юпитер определено бе оптимус и максимус . Красиви мозайки и латински надписи покриваха мраморния под. Куполът над главите им бе висок двайсет метра и позлатен. Храмът бе отворен, така че вятърът постоянно фучеше през него.

В центъра имаше олтар, пред който някакво момче, надянало тога, извършваше странен ритуал пред огромна златна статуя на големия шеф — небесния бог Юпитер, облечен в копринена роба размер XXXL, с мълния в ръка.