Рик Риърдън - Синът на Нептун

— А тези, завистниците…

— Заветници — поправи го Хейзъл. — От завет. Като наследство.

— И те ли имат силите на полубогове?

— Понякога да. Понякога не. Но могат да бъдат обучени. Всички велики римски пълководци и императори твърдели, че имат божествен произход. В повечето случаи били прави. Авгурът на лагера например е заветник, потомък на Аполон. Предполага се, че притежава дарбата да пророкува.

— Предполага се?

Хейзъл направи гримаса.

— Сам си прецени, като го видиш. Името му е Октавиан.

Всичко това не подобри настроението на Пърси. От този Октавиан зависеше съдбата му. Ако само се предполагаше, че има дарба…

— А тези отбори — смени темата той, — кохорти или там както ги нарече… по това кой е ваш родител ли се разделяте?

Хейзъл го зяпна.

— Каква ужасна идея! Не, офицерите решават кой закъде е. Ако сме разделени по богове, кохортите няма да са равностойни. Аз например ще съм самичка.

Пърси усети да го пронизва тъга, сякаш бе изживял нещо подобно.

— Защо? Кой е твоят божествен родител?

Преди да може да отговори, някой зад нея извика:

— Чакай!

И до тях притича дух — старец с корем, който изглеждаше така, сякаш бе глътнал медицинска топка. Облечен беше в толкова дълга роба, че се препъваше в нея. Щом ги настигна, спря да си поеме въздух. Червената аура около него потръпваше.

— Това е той, нали? — изохка духът. — Новият легионер на петата кохорта!

— Вителий — каза му Хейзъл, — имаме работа.

Духът не й обърна внимание, а започна да обикаля Пърси, оглеждайки го като автомобил втора употреба.

— Не знам, не знам — изръмжа той. — За кохортата трябва да избираме само най-добрите. Този има ли си зъби? Умее ли да се бие? А да чисти конюшни?

— Да, да и не — отговори Пърси. — Кой си ти?

— Пърси, това е Вителий — намеси се Хейзъл, а изражението й бе красноречиво: „Не го приемай на сериозно!“.

— Той е един от ларите и следи новобранците.

На една от близките веранди другите духове се закикотиха, когато Вителий започна да крачи напред-назад, препъвайки се в тогата си и вдигайки колана с меча над корема си.

— Да — каза Вителий. — По времето на великия Юлий Цезар петата кохорта бе най-велика. Гордостта на Рим и дванайсетия легион Фулмината ! А днес… срамота. Погледни само Хейзъл с тази спата. Нелепо оръжие за един легионер, това е меч за кавалерията! Ами ти, момче. Защо миришеш на гръцки канал?

— Поизпотих се малко, като се борих с горгоните — отговори Пърси.

— Вителий — прекъсна ги Хейзъл, — трябва да отведа Пърси при авгура, преди той да може да се присъедини към нас. Защо не отидеш да провериш как е Франк? Той вероятно е в оръжейната и проверява разни неща. Знаеш колко цени помощта ти.

Духът повдигна вежди.

— Всемогъщи Марсе ! Нима са оставили онзи пробацио да рови из оръжейната! Обречени сме!

И той се затътри по улицата, спирайки на всеки няколко крачки, за да оправи тогата си или да вдигне колана с меча.

— Добреее… — каза Пърси.

— Съжалявам — започна Хейзъл, — той е малко ексцентричен, но е от най-старите лари. Съществувал е от основаването на легиона.

— Легиона… той го нарече Фулмината? — подхвърли Пърси.

— Гръмовержец — преведе Хейзъл. — Това е нашето мото. Дванайсетият легион е бдял над цялата империя. Когато Рим паднал, много от легионите просто изчезнали. Скрили сме се, изпълнявайки тайните заповеди на самия Юпитер. Задачата ни била да оцелеем, да търсим нови полубогове, да пазим римската слава. И оттогава сме така — местим се там, където римското влияние е най-силно. От няколко века сме в Америка.

Колкото и странно да звучеше това, Пърси го вярваше. Нещо повече — звучеше му познато. Като нещо, което винаги е подозирал.

— А ти си в петата кохорта — предположи той. — Тя не е особено популярна, нали?

Хейзъл изсумтя.

— Точно. Присъединих се към нея миналия септември.

— Няколко седмици, преди онзи пич, Джейсън, да изчезне.

Пърси разбра, че е засегнал болна тема. Хейзъл сведе глава. Остана притихнала достатъчно дълго, че да преброи всяко паве на улицата.

— Хайде — каза най-накрая, — ще ти покажа любимата си гледка.

Спряха се точно пред главните порти. Крепостта бе разположена на най-високото място в долината, така че можеха да видят почти всичко.

Пътят слизаше надолу по реката и се разделяше. Едната пътека вървеше на юг и стигаше хълма с храмовете. Другата завиваше на север и водеше до град, който изглеждаше като миниатюрна версия на Древен Рим. За разлика от военния лагер, градът изглеждаше неподреден и шарен, със сгради, скупчени една до друга под невъзможни ъгли. Дори от толкова далеч Пърси виждаше как хора се събират на площада, търговци рекламират стоката си на открит пазар, а родители с деца играят в парковете.