Рик Риърдън - Изчезналият герой

Джейсън погледна Лио, който с мъка сдържаше смеха си.

Стояха притихнали няколко минути, докато пиеха разтворима лимонада — също приготвена от Лио.

— Готина е, а? — ухили се Лио.

— Можеш да си отвориш ресторант — каза Джейсън. — Ще направиш добри пари.

Но докато гледаше пламъците, нещо го притесни.

— Лио… наистина ли можеш да контролираш огъня?

Усмивката на другото момче угасна.

— Ами, да… — Той разтвори дланта си. Върху нея се появи малко пламъче.

— Това е много яко — каза Джейсън. — Защо не ни каза по-рано?

Лио стисна ръката си и огънят угасна.

— Не исках да ме помислите за някакъв изрод.

— Но аз мога да пускам мълнии и да контролирам ветровете — напомни му Джейсън, — а Пайпър става супер-красива и убеждава хората да й подаряват беемвета. Не си по-голям изрод от нас. Представи си да можеш и да летиш. Скачаш от някоя сграда и извикваш: „Огън!“.

Лио изсумтя.

— Ако го направя, ще видиш как едно горящо хлапе пада към смъртта си, а и ще викам далеч по-лоши неща от „Огън!“, повярвай ми. Освен това в хижата на Хефест не мислят, че тия умения са готини. Ниса ми каза, че са много редки и когато такъв полубог се появи, се случват ужасни неща. Наистина ужасни.

— А може би е обратното — предположи Джейсън, — може би хората със специални умения идват, когато ужасните неща се случват. Защото тогава светът има нужда от тях.

Лио почисти чиниите.

— Може. Обаче да ти кажа… това нещо невинаги е дар.

Джейсън замълча. После каза:

— За майка си говориш, нали? За нощта, в която е умряла.

Лио не отговори. Нямаше и нужда. За Джейсън бе достатъчно красноречив фактът, че другото момче не се шегуваше, а мълчеше.

— Лио, смъртта й не е по твоя вина. Каквото и да е станало, не е защото можеш да призоваваш огъня. Онази жена от прах, която и да е тя, се опитва да те срине от години, да смачка самочувствието ти, да ти отнеме всичко, за което те е грижа. Иска да се чувстваш, сякаш не ставаш за нищо. А това не е така. Ти си важен.

— И тя каза така. — Лио вдигна очи, а в тях се четеше ужасна болка. — Каза, че трябва да направя нещо важно, от което зависи цялото пророчество за седемте героя. Това ме плаши. Не знам дали мога да го направя.

Джейсън искаше да го успокои, да му каже, че всичко ще е наред. Но щеше да прозвучи фалшиво. Джейсън не знаеше какво ще стане. Те бяха герои, а героите обикновено умираха преждевременно и в агония. Изяждаха ги циклопи, например.

Ако попиташ повечето деца: „Хей, искаш ли да призоваваш огън, мълнии или вълшебен грим?“, повечето ще отговарят: „Да, това е супер!“. Но тези сили идваха заедно с премеждия като това — да стоиш в канализацията посред зима, бягайки от чудовища, загубил паметта си, докато гледаш как приятелите ти готвят и сънуваш собствената си смърт.

Лио започна да рови в остатъците от огъня, докосвайки нажежени въглени с голи ръце.

— Мислил ли си кои може да са останалите четирима герои? Имам предвид… ако ние тримата сме от великото пророчество, кои ли са останалите? И къде са те?

Джейсън бе мислил върху това, но се опитваше да не го прави. Имаше ужасното предчувствие, че ще му се наложи да води другите полубогове. И се страхуваше, че ще се провали. „Ще се разкъсате един друг“ — бе казал Борей.

Джейсън бе обучен да не показва страха си. Бе сигурен в това заради съня си с вълците. Трябваше да се прави на уверен, дори да не се чувстваше така. Но Лио и Пайпър зависеха от него и той бе ужасен от това, че може да ги провали. А ако водеше шест човека, които може да не се понасят помежду си… това щеше да е още по-лошо.

Много по-лошо.

— Не зная — каза той накрая. — Предполагам, че останалите ще се появят, когато му дойде времето. Кой знае. Може и те да са на мисия сега.

Лио изсумтя.

— Подозирам, че техният канал е по-хубав от нашия.

В този момент отново усетиха течението, което вееше на юг.

— Лио, почини си малко — каза Джейсън. — Аз ще пазя.

Бе трудно да прецени колко време е минало, но според Джейсън приятелите му спаха около четири часа. Той нямаше нищо против. Сега, когато си почиваше, нямаше нужда от сън. Беше си поспал достатъчно върху дракона. А и трябваше да помисли за пътуването, за сестра си Талия, за прокобите на Хера. Нямаше нищо против и че Пайпър го ползва за възглавница. Тя дишаше много сладко, докато спи — вдишваше през носа, издишваше с тънка въздишка през устата. Почти се разочарова, когато най-сетне се събуди.

Най-после станаха, разтуриха лагера и тръгнаха по тунела.