Рик Риърдън - Изчезналият герой

Лио им обясни за огромното лице в двора на фабриката.

— Не знам дали не може да бъде убита — каза той, — но тоалетните седалки не вършат работа. Мога да потвърдя това. Тя искаше да ви предада, но аз й казах: „Да бе, все едно ще послушам едно лице от клозета“.

— Но тя се опитва да ни раздели — Пайпър свали ръце от кръста на Джейсън. Той усещаше напрежението в нея, без дори да я поглежда.

— Какво не е наред? — попита той.

— Просто… защо си играе с нас? Коя е тази жена и какво общо има с Енкелад?

— Енкелад? — Джейсън май не беше чувал това име преди.

— Имам предвид… — Гласът на Пайпър потрепери. — Той е един от гигантите. Спомних си името му.

Джейсън имаше чувството, че далеч не е само това, но реши да не я притиска. И без това бе имала тежка утрин.

Лио се почеса по главата.

— Вижте, не знам за тоя Енчилад…

— Енкелад — поправи го Пайпър.

— Както и да е. Клозетка обаче спомена някакво друго име. Помпозион или нещо от този род.

— Порфирион? — попита Пайпър. — Той е царят на гигантите, ако не се лъжа.

Джейсън си спомни тъмната спирала в стария басейн. Тази, която растеше, докато Хера отслабваше.

— Ще направя едно смело предположение — каза той. — В старите митове Порфирион отвлича Хера. Така започва войната между боговете и гигантите.

— И аз така мисля — съгласи се Пайпър, — но тези митове са стари и неясни. Сякаш някой е искал да бъдат забравени. Спомням си само, че е имало война и гигантите били много трудни за убиване.

— Богове и герои трябвало да се борят заедно — каза Джейсън. — Така ми каза Хера.

— Това едва ли ще е лесно — промърмори Лио. — Боговете дори не ни говорят.

Те продължиха да летят на запад и Джейсън потъна в мислите си. Те бяха все неприятни. Не бе сигурен колко време е минало, но в един момент драконът се гмурна през облаците и пред тях да се разкри огромен град, блеснал на зимното слънце. По брега имаше редица небостъргачи.

— Чикаго — обяви Джейсън.

Той си спомни думите на Хера от съня си. Най-опасният от смъртните му врагове щеше да го чака там. Жена, от чиято ръка може да умре.

— Един проблем по-малко — каза Лио. — Стигнахме дотук живи. А сега как да намерим духовете на бурята?

Джейсън видя как нещо проблясва под него. Първо си помисли, че е малък самолет, но после видя, че е прекалено малко, тъмно и бързо. Нещото се спусна към небостъргачите, променяйки формата си, като за миг се превърна в пушечната фигура на кон.

— Какво ще кажете да последваме този — предложи Джейсън — и да видим накъде ще ни отведе?

Джейсън се притесни, че ще изпуснат мишената си. Този вентус бе бърз като… ами, като вятъра.

— По-бързо! — извика той.

— Братле — отвърна Лио, — ако приближа още малко, ще ни забележат. Бронзовият дракон не е точно самолет „Стелт“, нали разбираш?

— Намали! — повиши глас Пайпър.

Духът на бурята се гмурна сред улиците на града. Фестус се опита да го последва, но крилете му бяха твърде големи. Лявото от тях закачи ъгъла на една сграда и сряза едно каменно чудовище, преди Лио да полети обратно нагоре.

— Движи се над сградите — предложи Джейсън, — ще го проследим оттам.

— Да те оставя ли на теб да караш това чудо? — изръмжа Лио, но направи това, за което го помоли Джейсън.

След няколко минути Джейсън отново забеляза духа, който се носеше по улиците без ясна цел — събаряше пешеходци, развяваше знамена и караше колите да поднасят.

— Страхотно — отбеляза Пайпър, — те са двама.

Права беше. Вторият вентус се появи иззад ъгъла на хотел „Ренесанс“ и долетя до първия. Двамата започнаха лудешки танц, политайки към върха на един небостъргач, изкривявайки една радиокула и гмуркайки се обратно към улицата.

— Тия пичове нямат нужда от повече кофеин — отбеляза Лио.

— Предполагам, че Чикаго е добро място за тях — каза Пайпър, — никой няма да забележи поредните два зли полъха.

— Доста повече от два са обаче — добави Джейсън. — Вижте!

Драконът зави по един широк булевард, за да стигне до парк с езеро. Там се бяха събрали поне дузина духове на бурята, които кръжаха около някакъв паметник.

— Според вас кой от тях е Дилън? — попита Лио. — Бих искал да го ударя с нещо.

Джейсън обаче гледаше паметника. Колкото повече приближаваха към него, толкова по-бясно биеше сърцето му. Той всъщност бе обществен фонтан, но изображението му се струваше смразяващо познато. Два пететажни монолита се издигаха от краищата на дълъг гранитен басейн. Те бяха построени от видеоекрани, които заедно изобразяваха лицето на гигант, бълващ вода в басейна.