Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Но те се образуват отново — изпъшка Лио. — Виж!

Пайпър отстъпи от прахта.

— Но това е невъзможно. Анабет каза, че чудовищата се разпадат, когато ги убиеш. Отиват в Тартар и не могат да се върнат дълго време.

— Явно не го е казала на тази прах — каза Лио. Прахта се бе събрала на купчинка и после започваше да образува фигура с ръце и крака.

— О, Боже! — пребледня Пайпър. — Борей спомена за това. Че земята таи ужаси. Че чудовищата вече няма да остават в Тартар и душите няма да се подчиняват на Хадес. Колко време мислиш, че имаме?

Лио си спомни лицето, което се бе образувало отвън. Спящата жена. Определено бе ужас от земята.

— Не зная — отвърна той, — но мисля, че трябва да се махаме оттук.

Джейсън сънува, че е окован във вериги и виси провесен с главата надолу като парче месо. Всичко го болеше — ръцете, краката, гърдите, главата. Най-вече главата. Чувстваше я като балон, пълен с прекалено много вода.

— Ако съм мъртъв — промърмори той, — защо всичко ме боли?

— Не си мъртъв, избранико мой — обади се гласът на жена, — времето ти не е дошло. Ела при мен. Трябва да поговорим.

Съзнанието на Джейсън отлетя от главата му. Чу крясъците на чудовища, виковете на приятелите си и огнени експлозии, но всичко това сякаш се случваше в друго измерение, което ставаше все по-далечно и по-далечно.

Намери се върху клетка от пръст. Корени и камъни се завихряха в нещо като филизи, които препречваха пътя му за навън. Извън тях прозираше подът на пресъхнал басейн, в чийто край се издигаше друга земна колона. Над тях бяха порутените камъни на изгоряла къща.

До него в клетката бе седнала жена, кръстосала крака. Главата й бе покрита с воал. Тя го свали и разкри лице, което бе гордо и красиво, но в същото време измъчено.

— Хера — прошепна Джейсън.

— Добре дошъл в моя затвор — рече богинята. — Няма да умреш днес, Джейсън. Приятелите ти ще се погрижат за теб. Поне засега.

— Засега? — попита той.

Хера посочи стените на клетката си.

— Идват още по-големи премеждия. Самата земя се бунтува срещу нас.

— Ти си богиня — каза Джейсън. — Не можеш ли просто да избягаш?

Хера се усмихна тъжно. Фигурата й заблестя така силно, че нейната яркост изпълни цялата клетка с болезнено пронизваща светлина. Въздухът потрепери от събраната мощ, молекулите започнаха да се разпадат като при ядрен взрив. Джейсън предположи, че ако в действителност бе тук от плът и кръв, щеше да бъде изпепелен.

Клетката трябваше да се стрие на прах, земята — да се разцепи, а порутената къща — да бъде срината със земята. Но когато блясъкът изчезна, затворът на богинята не бе помръднал. Нищо извън решетките му не се бе променило. Само Хера бе различна — изглеждаше още по-уморена и унила отпреди.

— Има сили, по-могъщи дори от боговете — каза му тя. — Имай предвид, че аз не съм лесна за удържане. Мога да бъда на много места едновременно. Но когато по-голямата част от моята същност е пленена, все едно съм във вълчи капан. Не мога да избягам, а и съм скрита от очите на другите богове. Само ти можеш да ме намериш, но внимавай! С всеки изминал ден ставам все по-слаба и по-слаба.

— Защо тогава дойде тук? — попита Джейсън. — Как успяха да те хванат?

Богинята въздъхна.

— Не можах да остана със скръстени ръце. Твоят баща Юпитер вярва, че ако се оттеглим от света, нашите врагове отново ще заспят. Вярва, че ние, боговете на Олимп, твърде много се месим в делата на смъртните, в съдбата на нашите деца герои, особено след като се съгласихме да ги признаваме след войната. Вярва, че това е пробудило нашите врагове. Затова затвори Олимп.

— Но ти не си съгласна с него.

— Не — отговори тя. — Невинаги разбирам мотивите и настроенията на моя съпруг, ала дори за Зевс това звучеше параноично. Не мога да разбера защо бе толкова настойчив и убеден в правотата си. Не беше на себе си. Като Хера може би щях да послушам волята на своя господар. Аз обаче съм и Юнона.

Образът и потръпна и Джейсън видя броня изпод простите й черни дрехи, а по наметалото й различи козя кожа — символа на римския воин.

— Някога ме наричаха Юнона Монета — онази, която предупреждава. Бях пазителка на държавата, покровителка на Вечния град, Рим. Не мога да остана със скръстени ръце, когато потомците на моя народ биват нападнати. Усетих опасност на свято място и глас… който ми нашепна, че трябва да дойда тук. Боговете нямат това, което вие наричате подсъзнание. Ние също така и не сънуваме. Ала гласът бе мек и убедителен и настояваше, че трябва да дойда тук. И тъй в деня, в който Зевс затвори Олимп, аз се промъкнах навън, без да му споделям плановете си, за да не може да ме спре. И дойдох тук да проверя какво има.