Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Къде е той? — попита тя. — Какво си направил с него?

Смехът на гиганта бе като лава, спускаща се по вулкан.

— Тялото му е в безопасност, но се опасявам, че разсъдъкът на нещастника не понася моето присъствие. По някаква причина го намира за неестествено. Побързай, момиче, иначе няма да остане нищо за спасяване.

— Остави го на мира! — извика тя. — Вземи мен! Той е само един смъртен!

— Но, миличка — изръмжа гигантът, — ние трябва да докажем, че обичаме родителите си. Аз например правя точно това. Покажи ми, че цениш живота на баща си, стори това, което ти се казва. Кажи ми, скъпа, кой е по-важен — баща ти или една противна богиня, която те използва, подигра се с чувствата ти и изманипулира спомените ти? Какво ти пука за съдбата на Хера?

Пайпър започна да трепери. Изпитваше толкова гняв и страх, че едвам говореше.

— Искаш да предам приятелите си.

— За съжаление, миличка, приятелите ти така или иначе са обречени. Тяхната мисия — също. Дори да успеете, знаеш пророчеството — гневът на Хера ще ви избие. Въпросът е само дали ще умреш с тях, или ще живееш с баща си?

Кладата лумна. Пайпър се опита да отстъпи, но краката й натежаха. Осъзна, че потъва в земята като в плаващи пясъци. Когато погледна нагоре, небето блесна в алено — на изток слънцето изгряваше. В долината надолу се виждаха градове, а далеч на запад, иззад масивна планинска верига, видя познат знак, издигащ се от мъглата.

— Защо ми показваш това? — попита Пайпър. — Разкриваш местонахождението си.

— Да, ти познаваш това място — каза гигантът. — Отведи приятелите си там и ги отклони от истинската им цел. Аз ще се оправя с тях или направо ще уредя смъртта им преди пристигането ти. За мен няма значение. Просто бъди тук по обяд в деня на слънцестоенето. Тогава ще видиш баща си и ще ви пусна да си вървите в мир.

— Не мога — каза Пайпър. — Искаш от мен да…

— Предадеш глупака Валдес, който винаги те дразни и сега крие тайни от теб? Да се откажеш от гадже, което никога не си имала? Те по-важни ли са за теб от баща ти?

— Ще намеря начин да те победя — каза Пайпър, — ще спася и баща си, и приятелите си.

Гигантът изръмжа в сенките.

— Някога и аз бях толкова горделив. Смятах, че боговете не могат да ме надвият. После те събориха планина отгоре ми и аз се гърчих под нея цели векове, обезумял от болки. Това обаче ме научи на търпение, момиче. Научи ме да не действам прибързано. Сега с помощта на пробуждащата се земя се надигнах отново. И съм едва първият. Моите събратя ще ме последват и най-после ще си отмъстим. А ти, Пайпър Маклийн, имаш нужда от урок по скромност. Сега ще ти покажа колко лесно можем да свалим бунтовния ти дух на земята.

Сънят изчезна.

И Пайпър се събуди с писък.

Падайки свободно към земята.

Пайпър се превъртя във въздуха. Далеч под себе си видя светлините на град, блещукащи на фона на зазоряващото се небе, а на няколкостотин метра от нея тялото на бронзовия дракон се премяташе, излязло от контрол, с увиснали криле и огън, проблясващ в устата му като дефектна електрическа крушка.

Покрай нея прелетя падащо тяло — Лио, който пищеше и отчаяно се опитваше да сграбчи нещо — облаците например.

— Това не е якоооооо… — викаше той.

Тя се опита да го извика, но той вече бе далеч под нея.

За сметка на това някъде над нея се обади Джейсън:

— Пайпър, спокойно! Разпери ръце и крака!

Не и беше никак лесно да остане спокойна, но направи каквото и се казва и възстанови част от баланса си. Почувства се като планерист, а вятърът под нея бе като парче лед. В следващия момент се появи Джейсън и я прегърна през кръста. Слава богу — помисли си Пайпър, но друга част от нея отбеляза: Страхотно. Прегръща ме за втори път тази седмица, и то отново, защото падаме отвисоко .

— Трябва да спасим Лио! — извика тя.

Падането им се забави, докато Джейсън направляваше ветровете, но въпреки това те скачаха ту нагоре, ту надолу, сякаш не желаеха да им помогнат.

— Сега идва трудното — предупреди я Джейсън, — дръж се!

Пайпър го прегърна силно, а Джейсън се изстреля към земята. Пайпър май изпищя, но звукът замря в устата й. Погледът й се замъгли.

В следващия момент се удариха в друго топло тяло — туп! Беше Лио, който все още се гърчеше и ругаеше.

— Стига си се борил! — извика Джейсън. — Аз съм!

— Драконът ми! — изкрещя Лио. — Трябва да спасиш моя Фестус!

Джейсън едвам удържеше трима им и Пайпър добре знаеше, че няма начин той да задържи във въздуха и петдесеттонен метален дракон. Но преди да успее да обясни това на Лио, под тях се чу експлозия и от скупчените сгради долу в небето се издигна огнена топка.