Рик Риърдън - Изчезналият герой

Джейсън свали поглед от Пайпър. Не искаше да й показва колко е притеснен.

— Аха — съгласи се той, — после ще ти обясним.

— Внимавай, хубавице — каза Зет, — ветровете оттук до Чикаго са с калпав характер. Много други зли създания се пробуждат. Мъчно ми е, че няма да останеш. Щеше да бъдеш прекрасна ледена статуя, в която да се любувам на отражението си.

— Благодаря — каза Пайпър, — но по-скоро бих играла хокей с Кал.

— Хокей? — очите на здравеняка светнаха.

— Шегувам се! — бързо добави Пайпър. — А и духовете на бурята не са големият проблем, нали?

— Не са — съгласи се Зет. — Има нещо друго. Нещо много по-лошо.

— По-лошо — повтори Кал.

— Можеш ли да ми кажеш какво е то? — усмихна се Пайпър.

Но този път магията й не подейства. Крилатите синове на Борей поклатиха глави едновременно. Вратите на хангара се отвориха и разкриха звездното небе, а вътре нахлу леден въздух. Фестус стана на крака, нетърпелив да полети отново.

— Попитай Еол — каза мрачно Зет. — Той знае. И късмет!

Звучеше сякаш го е грижа за тях, макар че преди няколко минути искаше да превърна Пайпър в ледена скулптура.

Кал потупа Лио по рамото.

— Пази се да не те мачкат — каза той вероятно най-дългото изречение в живота си. — Като се върнеш, хокей! И пица!

— Хайде, хора — Джейсън хвърли поглед към тъмнината отвън. Беше нетърпелив да напусне този хладилник, но имаше чувството, че той е най-гостоприемното място, което ще видят за много време напред.

— Да вървим към Чикаго.

Пайпър не се успокои, докато светлините на Квебек не изчезнаха зад гърба им.

— Беше страхотна — каза й Джейсън.

Този комплимент трябваше да оправи настроението й, но тя мислеше само за неприятностите, които ги очакваха. „Зли създания се пробуждат“ — бе казал Зет. Знаеше това от първа ръка. Колкото повече приближаваше денят на слънцестоенето, толкова по-малко време имаше Пайпър, за да направи своя избор.

Тя каза на Джейсън:

— Ако знаеше истината за мен, нямаше да мислиш, че съм толкова страхотна — но го направи на френски.

— Какво каза? — попита той.

— Казах, че само съм говорила с Борей. Не бях толкова страхотна.

Не се обърна, но си представи как той се усмихва.

— Хей — обади се той, — ако не беше ти, щях вече да съм част от колекцията ледени нинджи на Хиона. Длъжник съм ти.

Това беше лесно — помисли си тя. Нямаше начин да остави Джейсън в лапите на онази ледена вещица. Но Пайпър бе притеснена от промяната във вида на Борей, от причините, поради които ги бе пуснал. Всичко беше свързано с миналото на Джейсън, с татуировката на ръката му. Борей смяташе Джейсън за някакъв римлянин, а римляните и гърците не се обичаха много. Очакваше някакво обяснение от Джейсън, но той, изглежда, не искаше да говори за това.

Досега Пайпър не обръщаше внимание на усещането, което нашепваше на Джейсън, че не принадлежи към лагера на нечистокръвните. Той определено беше полубог и мястото му трябваше да е там. Но сега вече не бе толкова сигурна в това. Ами ако той бе нещо друго? Ако беше враг? Тази идея й бе по-противна и от Хиона.

Лио им подаде сандвичи от раницата си. Беше притихнал, откакто му разказаха какво е станало в тронната зала.

— Не мога да повярвам, че Хиона е такава — каза той. — Изглеждаше толкова готина.

— Повярвай ми, приятелю — каза Джейсън, — може и да е хубава, но отблизо е студена и отвратителна. Ще ти намерим по-подходящо момиче за бала.

Пайпър се усмихна, но Лио не изглеждаше доволен. Не бе казал нищо за времето, изкарано в палата, нито за това защо децата на Борей надушваха огън от него. Пайпър имаше чувството, че той крие нещо. Каквото и да беше то, настроението му се предаваше на Фестус, който ръмжеше и изпускаше пара в опит да се стопли в ледения канадски въздух.

Драконът Щастливко не изглеждаше толкова щастлив.

Хапнаха сандвичите, докато летяха. Пайпър нямаше идея как ги бе заредил с провизии Лио, но той й беше приготвил дори вегетариански сандвичи. Този със сирене и авокадо беше страхотен.

Никой не продумваше. Каквото и да имаше в Чикаго, и тримата знаеха, че Борей ги е пуснал, за да бъдат убити от него.

Луната изгря и звездите избледняха. Клепачите на Пайпър натежаха. Срещата с Борей и децата му я бе изплашила повече, отколкото искаше да си признае. Сега бе нахранена и адреналинът и спадаше.

„Стегни се, бухтичке! — би й креснал тренер Хедж, ако беше с тях. — Не бъди такова мекотело!“ Пайпър си мислеше за треньора, откакто Борей бе споменал, че той е още жив. Никога не бе харесвала Хедж, но той бе скочил от скала, за да спаси Лио. Бе се пожертвал, за да ги защити там горе, на пътеката над Големия каньон. Сега осъзна, че всички пъти, когато треньорът я бе карал да се упражнява, да прави повече коремни преси, да бяга по-бързо, дори когато я оставяше да се оправя сама с лошите момичета… старият козел се е опитвал да я подготви — по своя си дразнещ начин — за живота й на герой.