Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Фестус! — изхлипа Лио.

Лицето на Джейсън поаленя, докато той се мъчеше да уплътни въздуха под тях, но най-доброто, което успя да направи, бе да забави падането им. Чувството бе все едно се търкалят по огромно стълбище от поне сто стъпала. Това не подейства добре на стомаха на Пайпър.

Докато се търкаляха, тя видя отделни детайли от комплекса фабрики под тях — магазини, комини, огради с бодлива тел и паркинг с машини, по които бе навалял сняг. Все още бяха достатъчно високо, за да може падането да ги сплеска като палачинки, когато Джейсън изпъшка.

— Не мога…

И паднаха като камъни.

Удариха покрива на най-големия магазин и се разбиха в пълен мрак. За нещастие Пайпър се опита да се приземи на крака, а те не харесаха това. Усети силна болка в левия си глезен и пред очите й затанцуваха червени петна.

Тогава гласът на Джейсън проехтя от сградата отдолу.

— Пайпър! Къде е Пайпър?

— Братле — простена Лио, — това е гърбът ми, не матрак. Пайпър, къде си?

— Тук — успя да каже тя, стенейки.

Чу шумолене и пъшкане, а после и стъпки по метални стъпала. Погледът й се проясни. Лежеше на метална платформа, която опасваше вътрешността на магазина. Лио и Джейсън бяха паднали на долния етаж и сега се качваха по стълбите към нея. Погледна към крака си и й се догади. Пръстите й не трябваше да сочат в тази посока. О, боже! Тя се насили да погледне настрани, преди да повърне. Съсредоточи се върху нещо друго — каза си. — Каквото и да е то .

От дупката, която бяха пробили в покрива на около шест метра над тях, надничаха звездите. Пайпър нямаше идея как изобщо са оцелели при падането. Няколко крушки светеха от тавана с мътна светлина, но и с тях огромното помещение бе почти тъмно. Върху смачкания метал до Пайпър имаше лого на компания, полузакрито от графити. Долу в сенчестия магазин различаваше огромни машини — роботизирани ръце и недовършени камиони, подредени в права линия. Мястото изглеждаше така, сякаш е изоставено от години.

Джейсън и Лио най-после я намериха.

Лио понечи да попита:

— Добре ли си? — но после видя крака й. — Явно не.

— Благодаря за окуражителните думи — изпъшка Пайпър.

— Ще се оправиш — каза Джейсън, но Пайпър долови тревогата в гласа му. — Лио, имаш ли нещо за първа помощ.

— Да, разбира се — отвърна другото момче и извади снопче марля и руло бинт, макар и двете да изглеждаха твърде големи, за да се поберат в джобовете на колана му. Пайпър бе забелязала колана предишната сутрин, но така и не го бе попитала за него. Изглеждаше съвсем обикновен — като една от многото кожени престилки с джобове, каквито имаха ковачите или дърводелците. При това изглеждаше празен.

— Но как? — Пайпър се опита да стане и лицето и се сгърчи от болка. — Как напъха всичко това в празния колан?

— Магия — каза Лио. — Не знам как точно става, но мога да призовавам най-различни неща от тези джобове. — Той бръкна в друг от тях и извади малка метална кутийка. — Ментови бонбони?

Джейсън взе бонбоните.

— Страхотно, Лио! А сега можеш ли да излекуваш крака й?

— Аз съм механик, човече. Може би, ако тя беше кола… — той щракна с пръсти. — Я чакай, нали в лагера имаха някаква божествена закуска, която лекува. Десерт „Рамбо“?

— Амброзия, глупчо — процеди Пайпър през зъби. — Трябва да има малко в чантата, ако не се е счупила.

Джейсън внимателно свали чантата от раменете й и започна да рови в припасите, които децата на Афродита бяха опаковали за нея. Намери пликче с натрошени пасти, които приличаха на парченца лимон. Отчупи парченце и й го подаде. Вкусът бе съвсем неочакван. Напомни й на супата от фасул, която баща й правеше, когато беше малка и се разболееше. Споменът я успокои, но я и натъжи. Болката в глезена утихна.

— Още — помоли тя.

Джейсън се намръщи.

— Не бива да рискуваме, Пайпър. Ако изядеш прекалено много от него, може да изгориш. Мисля, че трябва да наместя крака ти.

Пайпър усети хлад в стомаха си.

— Правил ли си това преди?

— Аха… така мисля.

Лио намери парче дърво и го счупи на две. Сетне приготви марлята и бинта.

— Дръж крака й неподвижен — каза Джейсън. — Пайпър, това ще боли.

Когато Джейсън намести крака, Пайпър потръпна така силно, че удари Лио по ръката и той извика почти толкова високо, колкото и тя. Щом погледът й се проясни и отново можеше да диша, видя, че кракът й сочи в правилната посока, а глезенът й е бинтован с дървото, марлята и бинта.

— Ау — каза тя.

— Леле, красавице — потърка ръката си Лио. — Добре, че не ме нацели в лицето.