Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Извинявай — каза тя, — но не ме наричай „красавице“ повече, иначе ще ти фрасна още един.

— И двамата бяхте страхотни. — Джейсън намери манерка в раницата на Пайпър, след което й даде да пие малко вода. След няколко минути стомахът й започна да се успокоява. Сега, когато не крещеше от болка, можеше да чуе как вятърът вие навън. През дупката на покрива навяваше сняг, а след срещата с Хиона това бе последното нещо, което Пайпър се надяваше да види.

— Какво стана с дракона? — попита тя. — Къде сме?

Лио оклюма.

— Не знам какво е станало с Фестус. Той просто се изкриви настрана, сякаш се удари в невидима стена, и започна да пада.

Пайпър си спомни предупреждението на Енкелад: „Ще ти покажа колко лесно можем да свалим бунтовния ти дух“.

Как обаче бе успял да ги удари от такова разстояние? Изглеждаше невъзможно. Ако имаше такава мощ, за какво му бе да иска от нея да предаде приятелите си, когато можеше да ги убие и сам? И как изобщо ги следеше гигантът от толкова хиляди километри разстояние?

Лио посочи към логото на стената.

— А за това къде сме… — не бе лесно да се прочете какво има зад графитите, но Пайпър различи огромно червено око, на което със стилизирани букви пишеше „Монокъл Моторс“, първо хале.

— Затворен автомобилен завод — каза Лио. — Подозирам, че сме се приземили в Детройт.

Пайпър бе чувала за затворените автомобилни заводи на Детройт, така че в думите на Лио имаше смисъл. Но това беше лошо място за кацане.

— Колко далеч сме от Чикаго?

Джейсън отново й подаде манерката.

— Може би сме изминали три четвърти от пътя. Проблемът е, че без дракона трябва да продължим пеш.

— Няма начин — каза Лио — опасно е.

Пайпър си спомни за това как бе започнала да потъва насън и за думите на цар Борей, че земята таи в себе си много ужаси.

— Лио е прав. А и не знам дали мога да ходя. Но трима души… Джейсън, дори ти не можеш да ни поддържаш за такова огромно разстояние.

— Не мога — съгласи се Джейсън. — Лио, сигурен ли си, че Фестус не е получил някакъв технически проблем. Все пак драконът е доста стар…

— И мислиш, че не съм го оправил като хората?

— Не съм казал това! — възрази Джейсън. — Напротив, чудя се дали можеш да го поправиш отново.

— Не зная — Лио звучеше съкрушен. Той извади няколко четчици от джоба си и започна да си играе с тях. — Трябва да разбера къде е кацнал и дали още е цял.

— Вината е моя — каза Пайпър, без да мисли. Не можеше да издържа повече. Тайната за баща й я изгаряше отвътре като свръхдоза амброзия. Ако продължеше да лъже приятелите си, щеше да изгори.

— Пайпър — каза нежно Джейсън, — ти спеше дълбоко, когато Фестус падна. Няма как вината да е твоя.

— Просто си в шок — съгласи се Лио и дори не се опита да се пошегува с нея. — И те боли много. Почивай си.

Искаше да им разкаже всичко, но думите заседнаха в гърлото й. Бяха толкова мили с нея. Но ако Енкелад някак си ги наблюдаваше, една дума не на място можеше да коства живота на баща й.

Лио се изправи.

— Джейсън, братле, защо не останеш с нея? Аз ще потърся Фестус. Мисля, че падна извън магазина. Може би, ако го намеря, ще мога да разбера как да го поправя.

— Много е опасно — каза Джейсън, — не бива да тръгваш сам.

— Пич, имам бинтове и ментови бонбони. Ще се справя — каза Лио прекалено бързо и Пайпър разбра, че той е много по-уплашен, отколкото показва.

— Само не тръгвайте без мен — Лио извади фенер от магическия си колан и тръгна надолу по стълбите. Джейсън и Пайпър останаха сами.

Джейсън й се усмихна, но изглеждаше нервен. Такова бе изражението му, когато я бе целунал за пръв път на покрива на училищното общежитие „Уилдърнес“. Сладкият белег на устните му, изкривен като полумесец. Споменът я стопли, но после се сети, че целувката всъщност никога не се е случвала.

— Изглеждаш по-добре — каза Джейсън.

Пайпър не бе сигурна дали имаше предвид крака й, или факта, че вече не е разкрасена от вълшебството на Афродита. Дънките й се бяха скъсали от падането по покрива. Обувките й бяха покрити с мръсен, топящ се сняг. Не знаеше как изглежда лицето й, но вероятно бе отвратително.

Но какво значение имаше това? Преди никога не я бе грижа за такива неща. Тя се зачуди дали глупавата й майка, богинята на любовта, не разбърква мислите й. Ако Пайпър започнеше да чете модни списания, щеше да намери Афродита и да я набие.

Вместо това реши да се съсредоточи върху глезена си. Докато не го движеше, болката бе поносима.