Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Много ми помогна — каза тя на Джейсън. — Откъде си се научил да оказваш първа помощ.

Той сви рамене.

— Обичайния отговор: Нямам представа.

— Но започваш да си връщаш част от паметта, нали? Като онова пророчество на латински в лагера. Като съня за вълчицата.

— Много е мътно — каза той, — като дежавю. Случвало ли ти се е да забравиш някоя дума или име, да знаеш, че трябва да е на езика ти, но не е там? Така е и при мен. Но с целия ми живот.

Пайпър го разбираше. Донякъде. Последните три месеца от живота й, месеците, през които се бе влюбила в Джейсън, се оказаха лъжа на мъглата. „Гадже, което никога не си имала — бе казал Енкелад. — Нима това е по-важно от живота на баща ти?“

Трябваше да си държи устата затворена, но вместо това зададе въпроса, който я мъчеше от предишния ден.

— Снимката в джоба ти — каза тя. — Това някой от миналото ти ли е?

Джейсън се отдръпна.

— Извинявай — каза тя, — не е моя работа. Забрави.

— Не… всичко е наред. — Той се отпусна. — Виж, просто се опитвам да разбера какво става. Името й е Талия. Тя ми е сестра, но не помня нищо. Не знам как, но… ей, нещо смешно ли казах?

— Нищо. — Пайпър се опита да сподави усмивката си. Все пак не беше бивше гадже. Почувства се щастлива като идиот.

— Хубаво е обаче, че си спомняш. Анабет ми каза, че тя е станала ловджийка на Артемида.

Джейсън кимна.

— Имам чувството, че трябва да я намеря. Хера не ми е оставила този спомен случайно. Свързан е с мисията. Но усещам също, че има и нещо опасно. Не съм убеден, че искам да разбера истината. Нали не звуча като побъркан?

— Не — каза Пайпър, — изобщо не.

Тя погледна към логото на стената. „Монокъл моторс“. Червеното око. Нещо в него я изнервяше.

Може би й напомни за мисълта, че Енкелад я наблюдава, че държи баща й за заложник. Че ще трябва да предаде приятелите си, за да го спаси. А как можеше да го стори…

— Джейсън — каза тя, — като стана дума за истина, искам да ти кажа нещо. Нещо за баща ми.

Но тя не получи шанс да говори. Някъде отдолу се чу удар на метал в метал като от затваряне на врата. Звукът се разнесе из магазина.

Джейсън се изправи. Той извади монетата и я завъртя, а златният му меч се появи от въздуха. Надвеси се над перилата.

— Лио? — извика той.

Но отговор не последва.

— Може да е в беда — каза Пайпър. — Провери.

— Не мога да те оставя.

— Ще се оправя — беше ужасена, но нямаше да го признае никога. Извади Катоптрис и се постара да изглежда уверена.

— Ако някой приближи, ще го одера жив.

Джейсън се поколеба.

— Оставям ти раницата. Ако не се върна до пет минути…

— Мога да започна да се паникьосвам?

Той се усмихна слабо.

— Радвам се, че пак си себе си. Гримът и роклята бяха много по-плашещи от кинжала.

— Върви, блясъчко, преди да съм одрала теб .

— Блясъчко?

Дори обиден, Джейсън изглеждаше готин. Не беше честно.

После той слезе по стълбите и изчезна. В мрака.

Пайпър започна да брои вдишванията си, за да прецени колко време е минало. Изгуби им броя на четирийсет и три.

После в магазина прозвуча трясък. БУМ!

Ехото заглъхна. Сърцето на Пайпър започна да бие бясно, но тя не извика. Инстинктите й подсказваха, че това не е добра идея.

Погледна към бинтования си глезен. Не е като да можеше да избяга. После се обърна към знака на „Монокъл Моторс“. Някакъв глас в главата й я предупреди за опасност.

Имаше гръцки мит за…

Ръката и се спусна към раницата. Взе си амброзия. Ако прекалеше, можеше да изгори, но дали още малко нямаше да оправи глезена й?

БУМ.

Звукът прозвуча по-близо, точно под нея. Тя взе цяло парче амброзия и го натъпка в устата си. Сърцето й заби още по-бързо. Усети кожата си трескава.

С колебание изпъна глезена си по шината. Не усети болка или скованост. Преряза бинта с кинжала си и тогава чу тежки стъпала по стълбите.

Като от метални ботуши.

Бяха ли минали пет минути? Или повече време? Стъпките не звучаха като да са от Джейсън, но той може би носеше Лио.

Накрая не издържа. Стисна кинжала си и извика?

— Джейсън?

— Да — отговори той от тъмнината, — идвам.

Гласът бе неговият. Но инстинктът й продължаваше да крещи: Бягай .

Стъпките приближаваха.

— Всичко е наред — успокои я гласът на Джейсън.

И тогава на върха на стъпалата се появи уродливо лице със смачкан нос и едно-единствено кървясало око на челото. Върху него бе разцъфнала отвратителна усмивка.

— Всичко е наред — каза циклопът, имитирайки перфектно гласа на Джейсън. — Идваш точно за вечеря.