Рик Риърдън - Изчезналият герой

А на пътеката ужасният Дилън бе казал нещо за треньора — че вече е много стар и затова е пенсиониран в училището „Уилдърнес“, сякаш е наказан. Пайпър се замисли за какво ли става дума и дали то не е причината старият треньор да е винаги толкова сърдит.

Каквато и да беше истината, сега Пайпър знаеше, че Хедж е още жив, и имаше силното желание да го спаси.

Изпреварваш събитията — каза си обаче тя. — Имаш по-големи проблеми. Това приключение няма да завърши щастливо .

Тя бе предателка като Силена Берегард. Беше въпрос на време приятелите й да открият това.

Погледна към звездите и се замисли за онази нощ преди толкова време, когато с баща й стояха пред къщата на дядо Том. Той бе умрял още по-отдавна, но татко й пазеше дома му в Оклахома, тъй като бе израснал там.

Бяха се върнали за няколко дни, за да оправят мястото и да го продадат, макар Пайпър да нямаше представа кой би купил колиба с кепенци вместо прозорци и две малки стаички, които миришеха на тютюн. Първата нощ бе толкова гореща — в къщата нямаше климатик, а бе средата на август, — че татко и бе предложил да спят навън.

Бяха опънали спалните си чували и слушаха цикадите, които припяваха от дърветата. Пайпър посочи съзвездията, за които бе чела — Херкулес, Лира, Стрелец.

Баща й бе кръстосал ръце под главата си. Със старата си тениска и износени джинси приличаше на обикновен човек от Тахлекуа, Оклахома, на индианец, който никога не е напускал родните си земи.

— Дядо ти щеше да каже, че тези гръцки съзвездия са пълни глупости. Той разправяше, че звездите са създания с блестяща козина — вълшебни таралежи. Някога, много, много отдавна, ловци дори пленили някои от тях в гората. Не знаели какво са сторили, докато не настъпила нощта и звездните създания заблестели. От козината им полетели златни искрици, затова чероките ги пуснали да полетят обратно към небето.

— И ти вярваш в историята за вълшебните таралежи? — попита Пайпър.

Баща и се засмя.

— Мисля, че дядо ти Том говореше пълни глупости, също като гърците. Но небето е огромно. Предполагам, че има място и за Херкулес, и за таралежите.

Останаха смълчани за малко, докато Пайпър най-накрая не посмя да зададе въпроса, който я мъчеше от доста време.

— Тате, защо никога не играеш индианец?

Седмица преди това той бе отклонил оферта за няколко милиона долара, срещу които трябваше да изиграе ролята на Тонто в римейк на филма „Самотният рейнджър“. Пайпър не разбираше защо. Той играеше всякакви роли — мексикански учител в квартално училище на Лос Анджелис, красив израелски шпионин в екшън, дори сирийски терорист във филм за Джеймс Бонд. И, разбира се, ужасния спартански цар. Но ролите на индианец, каквито и да бяха, винаги отказваше.

Той й намигна.

— Тези роли са прекалено близки до мен, Пайпър, до дома. По-лесно е да се правя на нещо, което не съм.

— Но това не ти ли омръзва? Не си ли се изкушавал да поемеш перфектната роля, с която да промениш мнението на хората?

— Ако има такава роля, Пайпс — бе отвърнал тъжно той, — не съм я намерил.

Тя погледна към звездите, опитвайки се да си ги представи като вълшебни таралежи. Но видя само познатите фигури — Херкулес, който тича за поредната битка с някакво чудовище. Баща й вероятно бе прав. И гърците, и чероките бяха напълно луди. Звездите бяха само големи огнени топки.

— Татко — каза тя, — щом не обичаш да си близо до дома, защо спиш в двора на дядо Том?

Смехът му огласи тихата нощ.

— Познаваш ме прекалено добре, Пайпс.

— Ти няма да продадеш това място, нали?

— Не — въздъхна той, — вероятно няма.

Пайпър премигна, за да се отърси от спомена. Усети, че е задрямала върху гърба на дракона. Как можеше баща й да се прави на толкова много неща, които не е? Тя се опитваше да стори същото сега, но това я убиваше. Може би щеше да издържи още малко. Можеше да помечтае как открива начин да спаси баща си, без да предава приятелите си, — дори ако сега щастливият завършек на мисията им да звучеше точно толкова реалистично, колкото и историята за вълшебните таралежи.

Тя се облегна върху топлото тяло на Джейсън. Той не се оплака. Веднага щом затвори очи, заспа.

В съня й отново бе на върха на планината. Призрачната клада хвърляше сенки по дърветата. Очите на Пайпър започнаха да лютят от пушека, а земята бе толкова топла, че ботушите й започнаха да лепнат.

От тъмнината прогърмя глас:

— Забравяш задачата си.

Пайпър не можеше да види говорещия, но бе сигурна, че е омразният гигант Енкелад. Огледа се за баща си, но колът, на който бе вързан, вече не беше тук.