Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Има нещо вярно — съгласи се Лио. — Проблемът е, че никой не вярва на Хера. Тя ненавижда героите. А пък пророчеството споменава, че като я освободим, ще отприщим гнева й. Затова се чудя защо изобщо се захванахме с тази мисия.

— Тя ни избра — отвърна Джейсън. — Нас тримата. Ние сме първите, които ще се съберат за великото пророчество. Тази мисия е само началото на нещо много по-голямо.

Това не изпълни Лио с оптимизъм, но той не можеше да отрече, че Джейсън има право. Наистина усещането бе за началото на нещо грандиозно. Надяваше се обаче останалите четирима герои да се появят скоро. Нямаше желание да запазва всички опасни за живота приключения за себе си.

— Освен това — продължи Джейсън, — само Хера може да върне паметта ми. А тъмната спирала от съня ми се храни с нейната енергия. Ако от онова нещо се излюпи царят на гигантите…

— Лошо — довърши мисълта му Пайпър. — Хера поне е на наша страна. Ако тя бъде унищожена, светът на боговете ще потъне в хаос. Тя крепи мира в семейството им. А гигантите са по-лоши врагове дори от титаните.

Джейсън кимна.

— Хирон спомена и за зловещи древни сили, които се размърдват по време на слънцестоенето. Каза, че това е часът на тъмната магия, че нещо ужасно ще се събуди, ако Хера бъде принесена в жертва на този ден. Господарката, която контролира духовете на бурята, същата, която иска да избие всички герои…

— Може да е онази странна спяща дама — довърши Лио. — Ако жената от прах се събуди… не бих искал да съм наоколо.

— Но коя е тя? — попита Джейсън. — И какво общо има с гигантите?

Хубав въпрос, но без отговор. Продължиха да летят в тишина, а Лио се замисли дали бе постъпил умно, споделяйки толкова много. Никога не бе разказвал на никого за нощта в склада. Макар че не им бе разкрил подробностите, се чувстваше странно, сякаш е робот, махнал доброволно предпазната си броня.

Тялото му трепереше, но не от студа. Надяваше се Пайпър, която седеше зад него, да не забележи това.

„Клетката ще строшат гълъбът и наковалнята.“ Нали така гласеше пророчеството? Значи той и Пайпър трябваше да разбият магическия каменен затвор, стига да го намереха. Тогава щяха да отприщят гнева на Хера, а той щеше да донесе смърт. Това звучеше наистина страхотно. Лио бе виждал Тия Калида в действие — тя обичаше ножове, змии, бебета на бавен огън. Представяше си какъв щеше да е гневът й.

Фестус продължи да лети. Вятърът стана по-студен, а под тях се простираше безкрайна заснежена гора. Лио нямаше представа къде точно е Квебек. Беше казал на дракона да ги отведе при Борей и Фестус продължаваше да лети на север. Лио се надяваше, че автоматонът знае пътя и няма да ги отведе на Северния полюс.

— Защо не поспиш малко? — прошепна Пайпър в ухото му. — Будувал си цяла нощ.

Лио се опита да възрази, но внезапно му се доспа много.

— Да не ме оставиш да падна?

Пайпър го потупа по рамото.

— Довери ми се, Валдес. Красивите хора винаги казват истината.

— Да бе — промърмори той, но се облегна на топлия драконов врат и затвори очи.

Струваше му се, че е спал няколко мига, но когато Пайпър го събуди, вече се стъмваше.

— Пристигнахме — каза тя.

Лио потърка очи, за да прогони съня от тях. Под Фестус, върху надвесило се над река възвишение, се издигаше град. Полята около него бяха покрити със сняг, но самият той грееше уютно на фона на зимния залез. Сградите вътре бяха скрити иззад високи стени и скупчени толкова нагъсто, че градът изглеждаше като средновековен. Във всеки случай беше по-стар от всяко друго място, което Лио бе посещавал. В центъра му имаше истински замък — поне Лио предположи, че е такъв — с огромни стени от червени тухли и квадратна кула със заострен зелен покрив.

— Кажете ми, че това е Квебек, а не работилницата на дядо Коледа — каза Лио.

— Това е Квебек — успокои го Пайпър, — един от най-старите градове в Северна Америка. Основан е през хиляда шестотин и някоя си година.

Лио повдигна вежди.

— Татко ти и за това ли има филм?

Тя го изгледа лошо, което беше обичайно за взаимоотношенията им, но този път подразнената физиономия дори не й се получи заради грима.

— Знаеш ли, понякога имам навика да чета книжки. Това, че Афродита ме е признала за своя дъщеря, не означава, че съм стандартното глупаво барби.

— Добре — отвърна Лио, — щом знаеш толкова, какъв е този замък?

— Хотел, ако не се лъжа.

Лио се засмя.

— Няма начин да не се лъжеш.

Но когато приближиха, Лио видя, че тя е права. Огромният вход беше пълен с портиери, носачи на куфари и камериери. Паркингът бе претъпкан с луксозни автомобили, а хора с елегантни дрехи и палта бързаха да се скрият от студа.