Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Това е невъзможно — обади се Джейсън. — Не може нещо толкова огромно…

— Стига! — нареди Зет. Той и Кал бяха извадили мечовете си и се взираха в Лио.

Той вдигна ръце.

— Сега пък какво направих? Успокойте се, момчета. Ако толкова ви притеснява, ще му върна предишната форма…

— Кой си ти? — Зет опря върха на меча си в гърдите на Лио. — Дете на Южния вятър, дошло да ни шпионира?

— Какво? Не! — бързо отговори Лио. — Аз съм син на Хефест. Дружелюбен ковач, който не вреди никому!

Кал изръмжа. Той опря лицето си до това на Лио и от това разстояние то не стана по-хубаво нито с насинените си очи, нито с оределите си зъби.

— Огън. Това е лошо.

— О! — бясно заби сърцето на Лио. — Ами… ами, снощи работих с машинно масло и…

— Не! — размаха меча си Зет. — Надушваме огъня, полубоже. Мислехме, че е от скърцащия ви дракон, но сега той е просто куфар. А миризмата на огън все още е тук. Тя идва… от теб.

Лио щеше да се изпоти, ако в хамбара не цареше кучи студ.

— Виж сега… нямам представа — той погледна отчаяно към приятелите си. — Абе, вие няма ли да ми помогнете?

Джейсън вече бе извадил златната си монета. Той пристъпи напред, а очите му не се отделяха от Зет.

— Вижте, станала е някаква грешка. Лио не е огнен. Нали, Лио?

— Ъъ…

— Зет? — Пайпър отново се усмихна, макар че бе прекалено нервна и й беше твърде студено. — Всички тук сме приятели. Свали меча си и нека поговорим.

— Момичето е хубаво — призна Зет. — И, разбира се, е привлечено от неустоимия ми чар. Уви, сега не мога да я ухажвам.

Върхът на меча му докосна гърдите на Лио и момчето усети как тениската му се покрива със скреж. Кожата му настръхна.

Щеше му се отново да включи Фестус. Имаше нужда от помощ. Но това щеше да отнеме няколко минути, дори да достигнеше бутона, а от него го деляха двама луди с пурпурни криле.

— Мачкай сега? — обърна се към брат си Кал.

Зет кимна.

— Уви, смятам, че…

— Не! — настоя Джейсън. Звучеше спокоен, но Лио пресметна, че е на две секунди от това да се превърне в гладиатор. — Лио е просто син на Хефест. Пайпър е дъщеря на Афродита. Аз съм син на Зевс. Ние сме на мирна…

Джейсън млъкна, понеже братята рязко се обърнаха към него.

— Какво каза? — извика Зет. — Ти си син на Зевс?

— Ами… да — отговори Джейсън. — Но това е хубаво, нали? Казвам се Джейсън.

Кал бе толкова изненадан, че изпусна меча си.

— Не може — каза той. — Язон 13 13 В англоезичния свят името „Язон“ се произнася „Джейсън“. — Бел.ред. ? Не приличаш на него!

Зет пристъпи напред и присви очи, докато изучаваше отблизо Джейсън.

— Не става дума за нашия Язон, той бе много по-елегантен. Не чак като мен, но сравнение с този тук… освен това Язон умря преди няколко хиляди години.

— Чакайте малко — намеси се Джейсън. — Как така Язон? Да нямате предвид откривателя на Златното руно?

— Естествено — каза Зет, — ние бяхме на кораба му „Арго“ в добрите стари времена, когато бяхме още смъртни. Тогава приехме безсмъртието, за да служим на баща си. За да мога аз винаги да изглеждам така добре, а глупавият ми брат — да доживее откриването на пицата и хокея.

— Хокей! — съгласи се Кал.

— Но Язон умря като човек — допълни Зет. — Ти не може да си него.

— Не съм — съгласи се Джейсън.

— Значи, мачкай! — обади се Кал. Очевидно разговорът натоварваше двете му мозъчни клетки.

— Не — със съжаление каза Зет, — ако наистина е син на Зевс, може да е онзи, когото очаквахме.

— Очаквали сте го? — попита Лио. — Ама как така сте го очаквали? В добрия смисъл, за да го засипете с награди, или в лошия — за да му създавате още проблеми?

— Това ще реши баща ни — обади се женски глас.

Лио погледна към стълбите. Сърцето му прескочи удар. На върха им стоеше момиче в бяла копринена рокля. Кожата й бе неестествено бледа, бяла като сняг, косата й — наситеночерна, а очите — кафяви, с цвета на шоколад. Погледна Лио с безизразно лице — не се усмихваше, не изглеждаше дружелюбна.

Но това беше без значение. Лио се влюби. Това беше най-хубавото момиче, което бе виждал някога.

Тя отклони погледа си към Джейсън и Пайпър и веднага разбра за какво става дума.

— Баща ни ще поиска да види онзи, когото наричат Джейсън — каза момичето.

— Значи това е той? — развълнува се Зет.

— Ще видим — отвърна момичето. — Зет, въведи гостите ни.

Лио стисна дръжката на бронзовия куфар. Не беше сигурен как ще го мъкне по стълбите, но трябваше да се запознае с това момиче и да я пита това-онова — адрес, телефон, мейл…