Рик Риърдън - Изчезналият герой

Но не можеше. Беше го хванала на въдицата си. Джейсън искаше да разбере повече, но това само засилваше раздразнението му.

— Ей — прошепна Пайпър, докосвайки ръката му, — тук ли си?

— Ъъ… да, извинявай.

Благодарен бе за Пайпър. Имаше нужда от приятел, а и тя вече губеше благословията на Афродита. Гримът и избледняваше, а косата й отново се разрошваше, така че малките й плитчици отново се спускаха около страните й. Това я караше да изглежда по-жива и — поне според Джейсън — още по-красива.

Вече бе сигурен, че не са се познавали преди срещата им в Големия каньон. Връзката им беше просто жесток трик от страна на мъглата. Но колкото повече време изкарваше с Пайпър, толкова повече му се щеше спомените й да бяха истински.

Стига ! — смъмри се той наум. Не бе честно спрямо Пайпър да разсъждава така. Той нямаше идея дали някой от миналото му не го очаква, дали някой не очакваше самата нея. Но беше сигурен, че миналото му няма нищо общо с лагера на нечистокръвните. Кой знае какво щеше да стане след това приключение. Ако изобщо оцелееха.

Коридорът завършваше с дъбови врати, на които бе изобразена карта на света. Във всеки от ъглите имаше лице на брадат мъж, който издухваше струя вятър. Джейсън беше сигурен, че е виждал такива карти и преди. На тази обаче всички лица бяха зимни и от устите им излизаха сняг и лед, покриващи целия свят.

Принцесата се обърна. Кафявите й очи блеснаха дяволито и Джейсън се почувства като коледен подарък, на който му предстои да бъде отворен.

— Това е тронната зала — каза тя. — Дръж се възпитано, Джейсън Грейс. Татко има малко… студен характер. Ще превеждам думите ти и ще се опитам да го накарам да се вслуша в тях. Дано те пощади. Двамата можем да се позабавляваме доста.

Джейсън предположи, че представите на това момиче за забавно значително се различават от неговите.

— Добре — успя да каже той, — но идваме за кратко. Няма да ви досаждаме.

Момичето се усмихна смразяващо.

— Обожавам героите. Толкова са невежи.

Пайпър поглади дръжката на кинжала си.

— Защо не ни просветлиш тогава? Казваш, че ще бъдеш наш преводач, а дори не знаем коя си и как се казваш.

Момичето подсмръкна обидено.

— Вероятно не бива да се изненадвам от това, че не ме разпознавате. Дори в древните времена на Елада бях сравнително непозната. Гърците живееха на острови, твърде топли за мен. Аз към Хиона, дъщеря на Борей, богиня на снега.

Тя завъртя пръст във въздуха и около нея се завихри миниатюрна виелица от не толкова миниатюрни снежинки.

— А сега идвайте — каза Хиона. Дъбовите врати се отвориха и от стаята блесна студена синя светлина. — Дано преживеете разговора.

Ако коридорът бе студен, то тронната зала си беше направо фризер.

Във въздуха плуваше мъгла. Джейсън потръпна, дъхът излизаше от устата му на пара. Пурпурни гоблени, увиснали по стените, разкриваха картини на заснежени гори, скалисти планини и ледени глетчери. Високо над тях, малко под тавана, пулсираха светлините на Северното сияние. Подът бе покрит със сняг, затова Джейсън трябваше да внимава къде стъпва. Навсякъде из стаята имаше ледени скулптури на воини в реални размери — някои от тях облечени в гръцки доспехи, други — в средновековни, а трети — в съвременни камуфлажни униформи. Всички те бяха замръзнали с оръжие в ръка, надигнали мечове или вдигнали пушки. Но когато Джейсън се опита да мине между двама гръцки копиеносци, разбра, че може би е сгрешил, приемайки ги за статуи. Воините се раздвижиха с невероятна скорост и, макар ставите им да пукаха и от тях да падаше лед, препречиха с копия пътя на младежа. От далечния край на залата гръмна гласът на мъж, който говореше на френски. Стаята беше голяма и мъглива и Джейсън не можеше да го види. Каквото и да бе казал обаче, стражите освободиха пътя му.

— Добра новина — каза Хиона. — Баща ми нареди да не ви убиват още.

— Супер — отвърна Джейсън.

Зет отново го побутна по гърба с меча си.

— Продължавай напред, Язон-младши.

— Не ме наричай така.

— Баща ми не е от най-търпеливите — предупреди го Зет, — а Пайпър за съжаление губи бързо магическата си прическа. После може да й услужа с нещо от богатия си асортимент продукти за коса.

— Благодаря — изръмжа Пайпър.

Продължиха напред и мъглата се разпръсна, откривайки човек, седнал върху леден трон. Той беше здрав и облечен в стилен бял костюм, който изглеждаше изтъкан от сняг. Чифт тъмнопурпурни криле се спускаха от двете му страни. Дългата коса и рошавата му брада бяха покрити с висулки, така че Джейсън не можеше да прецени дали са бели, или заскрежени. Рунтавите вежди му придаваха ядосан вид, но в очите му имаше повече топлина, отколкото в тези на дъщеря му — сякаш под леда имаше заровено чувство за хумор.