Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Ти не, Лио Валдес — каза тя.

Лио се зачуди откъде знае името му, но по-силното чувство, което се надигна в него, бе на смазващо разочарование.

— Защо не? — сигурно звучеше като абсолютен лигльо, но не му пукаше.

— Не може да стоиш до баща ми — каза момичето. — Огън и лед… лоша комбинация.

— Или влизаме заедно — настоя Джейсън и постави ръка на рамото на Лио, — или не мърдаме оттук.

Дъщерята на Борей килна глава, сякаш не бе свикнала да й противоречат.

— Няма да го нараним, Джейсън Грейс, освен ако не ни предизвикаш. Калаид, остани тук с Лио Валдес. Пази го, не го убивай.

Кал се нацупи.

— Дори малко?

— Не! — излая момичето. — И пази този прелюбопитен куфар, докато баща ми не реши какво да правим.

Джейсън и Пайпър погледнаха към Лио. Погледите им бяха красноречиви: „Как да отиграем ситуацията?“

Лио изпита невероятна благодарност. Бяха готови да се бият за него. Нямаше да го оставят сам с вманиачения по хокея бивол. Част от него искаше да рискува, да види какви джаджи има на колана си и какво могат да правят те, дори да пусне една-две огнени топки и да посгрее това място. Но синовете на Борей го плашеха. А момичето — усещаше, че то е дори по-опасно.

Макар че все още искаше номера й.

— Спокойно, хора — каза той, — няма нужда да правим проблеми, щом нещата могат да се разрешат тихо и кротко. Вървете.

— Послушайте приятеля си — каза бледото момиче — и идвайте. Владетелят Борей ви чака предостатъчно. Обещавам, че косъм няма да падне от главата на Лио Валдес. Щеше ми се да мога да кажа същото и за теб, сине на Зевс!

Джейсън не искаше да оставя Лио, но от друга страна му хрумна, че да останеш сам с хокеиста Кал може и да е най-безопасното нещо в цялата тази бъркотия. Докато се качваха по заледените стълби, Зет изтегли меча си зад него и макар той самият да приличаше на реликва от златните времена на диското, в назъбеното му острие нямаше нищо смешно. Джейсън подозираше, че ако бъде промушен от това оръжие, ще се превърне във висулка от осемдесетте години.

А не биваше да забравя и за ледената принцеса. От време на време тя се обръщаше към Джейсън и му се усмихваше, но в тази усмивка нямаше и грам топлота. Гледаше на Джейсън като на рядък биологичен вид, на който няма търпение да направи дисекция.

Щом децата на Борей бяха такива, Джейсън не бе сигурен, че иска да се среща със самия него. А Анабет му бе казала, че от всички богове на вятъра Борей е най-дружелюбен. Това явно означаваше, че не убива полубоговете в мига, в който ги види.

Джейсън се притесни за това дали не е вкарал приятелите си в капан. Нямаше представа дали ще може да ги измъкне, ако нещата се объркат. Без да се замисля, той стисна ръката на Пайпър, за да се успокои.

Тя повдигна вежди, но задържа дланта му в своята.

— Всичко ще е наред — успокои го тя. — Само ще поговорим.

На върха на стълбите ледената принцеса се обърна и видя, че се държат за ръце. Усмивката й помръкна и Джейсън внезапно усети как ръката на Пайпър става ледено студена. Той я пусна и видя, че по пръстите му има скреж.

Както и по тези на Пайпър.

— Топлотата е нежелана тук — заяви принцесата. — Особено ако разчитате на мен да ви измъкна живи. Моля, последвайте ме.

Пайпър го погледна нервно, сякаш искаше да попита: „Какво беше това?“.

Но Джейсън нямаше отговор. Зет го побутна с ледения си меч, за да последва принцесата по огромен коридор, украсен със заледени драперии.

Режещ вятър навяваше от различни посоки, а Джейсън, макар да бе мислил върху мисията си по време на целия драконов полет на север, се чувстваше по-объркан отвсякога.

Снимката на Талия все още бе в джоба му, макар че Джейсън вече нямаше нужда да я гледа. Образът се бе запечатал в съзнанието му. Беше ужасно, че не си спомня миналото, но мисълта, че има сестра, която може да отговори на поне част от въпросите му, но е неоткриваема, го влудяваше.

Освен това, ако съдеше от снимката, Талия изобщо не приличаше на него. И двамата имаха сини очи, но това бе единствената им прилика. Косата и бе черна, тенът — средиземноморски, чертите на лицето — по-остри, ястребови.

И все пак му се струваше дяволски позната. Хера бе оставила достатъчно от паметта му, за да е сигурен, че Талия му е сестра. Но Анабет бе напълно изненадана, когато чу това. Явно никога не бе чувала, че приятелката й има брат. Дали самата Талия знаеше за него? Или ги бяха разделили като съвсем малки?

Хера беше отнела тези спомени. Беше отмъкнала цялото му минало, беше му създала нов живот и сега очакваше той да я спаси от някакъв затвор, за да си върне това, което му е откраднала. Това го ядосваше толкова много, че му идеше да я зареже в онази клетка.