Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Спокойно, миличка. — Дрю начерви устните си с ярко червило. — Смяташ, че не ти е тук мястото? Е, и ние мислим така. Нали, Мичъл?

Едно от момчетата потрепери.

— Да, да. Разбира се!

— Мхммм. — Дрю постави спирала на миглите си. Всички я гледаха, без да смеят да отговорят. — Така или иначе, хора, до закуската остават петнайсет минути, а хижата няма да се почисти сама. Мичъл, мисля, че вече си си научил урока, нали, сладурче? Така че днес тази работа е за теб. Можеш да покажеш на Пайпър как се прави. Не знам защо, но имам чувството, че тя скоро ще поеме тази работа. Стига, разбира се, да извърши своя подвиг и да остане жива след това. Хайде, време е за работа! Аз отивам в банята!

Всички се щураха насам-натам, оправяйки леглата и гладейки дрехите, а Дрю взе гримовете, гребена и боята си за коса и се насочи с маршова стъпка към банята.

Някой вътре изпищя и след малко едно единайсетгодишно момиченце бе изхвърлено от банята, завито с кърпи и все още с шампоан на главата.

Вратата се затръшна и момиченцето се разплака. Две от по-големите деца го успокоиха и избърсаха косата му.

— Стига бе — каза Пайпър по-скоро на себе си, — как оставяте Дрю да се отнася така с вас?

Няколко деца погледнаха Пайпър нервно, сякаш бяха готови да се съгласят с нея, но не казаха нищо.

Лагерниците продължиха да работят, макар Пайпър да не виждаше голяма нужда от почистване. Хижата приличаше на куклена къща в реален размер с розови стени и бели прозорци. Синьозелените завеси бяха дантелени и, разбира се, си подхождаха с чаршафите и завивките на леглата.

Спалното отделение на момчетата бе отделено със завеса, но и тяхната част от хижата бе точно толкова подредена и спретната, колкото и тази на момичетата.

А това вече си беше направо неестествено.

Всяко от децата имаше дървено сандъче до леглото си, върху което бе написано името му. Пайпър предположи, че вътре всички дрехи са подредени внимателно и по цветове. Единствената следа от индивидуализъм бе начинът, по който лагерниците украсяваха мястото до леглото си. Всички бяха налепили снимки на знаменитостите, които смятаха за готини. Някои имаха и снимки на близките си, но рядко. Повечето бяха на актьори или певци.

Пайпър горещо се надяваше да не види Плаката . Филмът бе излязъл преди почти година и вече трябваше да е забравен, а старите реклами да са подменени с нови. Но къде ти такъв късмет. Забеляза го на стената на нечий гардероб, в центъра на колаж от популярни звезди.

Заглавието бе в пурпурночервено — „Царят на Спарта“. Под него се виждаше звездата на филма — релефен мъжага, облечен само с гръцка бойна поличка и алено наметало, стиснал меч в ръка.

Татко й.

Изглеждаше намацан с олио, а късата му черна коса блестеше. Капчици пот се стичаха по смръщеното му лице, а тъжните тъмни очи гледаха към камерата, казвайки сякаш: „Ще избия мъжете ви и ще отвлека жените ви. Муахахахах!“.

Това несъмнено беше най-тъпият филмов плакат на всички времена. Когато го видяха, Пайпър и баща й паднаха от смях.

А после филмът направи приход от един милиард долара и вече не беше смешно. Постерът се появи навсякъде. Пайпър го виждаше на училище, на улицата, в интернет. Превърна се в Плаката — най-унизителното нещо в живота й.

Тя се извърна, за да не помисли някой, че го гледа. Може би, когато всички отидеха на закуска, тя щеше да успее да го скъса незабелязано от останалите.

Опита се да изглежда заета, но всъщност нямаше багаж за стягане. Оправи леглото си, а докато го правеше, установи, че най-горната завивка е тази, която Джейсън бе увил около раменете й снощи. Тя я взе и я докосна до лицето си. За съжаление миришеше на пушек, не на Джейсън. Снощи той бе единственият човек, който се бе държал добре с нея, сякаш го бе грижа как се чувства тя, вместо да я сваля заради тъпите й дрехи. Толкова й се искаше да го целуне, но той изглеждаше почти изплашен от нея. Не можеше да го упрекне. Блестеше в розово.

— Извинявай — чу глас откъм краката си. Момчето, което чистеше боклука, Мичъл, пълзеше на четири крака и събираше опаковки от шоколадчета и смачкани бележки изпод леглата. Явно децата на Афродита все пак не бяха стопроцентови маниаци на тема чистота и ред.

Тя се отмести от пътя му.

— Как успя да ядосаш Дрю толкова?

Той погледна към вратата на банята, за да се увери, че тя все още е затворена.

— Снощи, когато бе призната, казах, че може пък да не излезеш толкова лоша.

Това не беше голям комплимент, но Пайпър бе смаяна. Дете на Афродита се бе опитало да я защити?