Рик Риърдън - Изчезналият герой

— На колко години е тя сега? — попита той.

— Трудно е да се каже. Прекара известно време като дърво, а сега е безсмъртна.

— Моля?

Изражението му явно бе забавно, тъй като Анабет се разсмя.

— Не се безпокой. Не е нещо, през което минават всички деца на Зевс. Историята е дълга, но… много време Талия не бе на линия. Ако старееше нормално, сега щеше да е на двайсет и няколко, но все още си изглежда като на тази снимка, тъй че е на твоята възраст — петнайсет или шестнайсет, бих казала.

Нещо, което вълчицата бе споменала в съня му, притесни Джейсън. Той се усети, че пита.

— Каква е фамилията й? — изплъзна се от устата му.

Анабет се напрегна.

— Тя няма фамилия. Ако и трябваше такава, ползваше тази на майка си, но двете не се обичаха. Талия избягала като много малка.

Джейсън зачака.

— Грейс — каза Анабет, — Талия Грейс.

Пръстите на Джейсън се вцепениха. Снимката падна на пода.

— Добре ли си? — попита Анабет.

В съзнанието му лумна спомен — нещо малко, което Хера или не бе успяла да открадне, или му бе оставила нарочно, — колкото да си спомни фамилията си и да осъзнае, че ще е безкрайно опасно да разкрие тайната на миналото си. „Трябваше да си мъртъв“ — бе казал Хирон. И то не защото Джейсън бе оцелял като самотник. Хирон знаеше нещо. Нещо за семейството му.

Думите на вълчицата най-сетне придобиха смисъл. Умното нещо, което бе казала. Шегата на негов гръб.

Почти си представи как Лупа го удостоява с вълча усмивка.

— Какво има? — притисна го Анабет.

Джейсън не можеше да запази това в тайна. Щеше да го убие. Трябваше му помощта на Анабет. Може би, щом тя познаваше Талия, щеше да му даде съвет.

— Не казвай на никого — предупреди я той.

— Джейсън…

— Закълни се! — настоя отново. — Докато не разбера какво става… — Той потърка дамгосаната татуировка на ръката си, — трябва да го запазиш в тайна.

Анабет се поколеба, но любопитството й надделя.

— Хубаво. Докато не ми разрешиш, няма да го споделям с никого. Кълна се в реката Стикс!

Отекна гръм дори по-силно от обичайното за хижата. „Твоята Чест ще ни спаси“ — бе изръмжала вълчицата. Джейсън вдигна снимката от пода.

— Фамилията ми е Грейс 12 12 Grace — чест (англ.). — Бел.пр. — каза той, — а това е сестра ми.

Анабет пребледня. Джейсън видя как тя се бори с изненадата, неверието, дори гнева. Мислеше, че той лъже. Твърдението му бе абсурдно. Част от него самия се чувстваше по същия начин.

Ала щом произнесе думите, разбра, че са истина.

И тогава вратите на хижата се отвориха. Половин дузина лагерници нахлуха вътре, предвождани от плешивия Буч.

— Бързо! — каза той и Джейсън не можа да разбере дали изражението му е плод на вълнение или страх. — Драконът се върна!

Веднага щом се събуди, Пайпър грабна най-близкото огледало. В хижата на Афродита имаше много огледала.

Седна на леглото, погледна отражението си и изпъшка.

Още си беше красива.

Миналата нощ, след събирането около лагерния огън, бе опитала всичко. Разроши косата си, изми грима си, опита да зачерви очите си… Но нищо не помагаше. Вълшебният грим се появяваше отново. Очите й нито кървясваха, нито подпухваха.

Щеше й се поне да смени дрехите си, но нямаше с какво. Другите деца на Афродита й предложиха още по-модни и абсурдни рокли от нейната. Обзалагаше се, че междувременно тайно се смееха зад гърба й.

И сега, след поредния изпълнен с кошмари сън, пак нямаше никаква промяна. Сутрин Пайпър обикновено приличаше на зомби, но този път косата й бе сресана като на топмодел, а кожата й бе съвършена. Дори ужасната пъпка, която носеше на носа й от толкова много време, че й бе измислила име — Боб, — вече бе изчезнала.

Тя изръмжа от безсилие и разроши с ръце косата си. Напразно. Прическата й отново се нареди сама. Приличаше на чероки Барби.

От другия край на хижата Дрю извика:

— Няма да се махне, миличка — гласът и бе пълен с фалшиво съчувствие, — благословията на мама ще трае поне още един ден. Ако имаш късмет, цяла седмица.

Пайпър скръцна със зъби.

— Седмица!?

Другите деца на Афродита — дузина момичета и пет момчета — се захилиха на неудобството й. Пайпър знаеше, че трябва да остане спокойна, да не им позволява да й играят по нервите. И преди бе срещала глупави хлапета, които се имаха за велики. Но този път беше различно. Това бяха нейните братя и сестри, дори да нямаше нищо общо с тях. И как изобщо Афродита имаше толкова много деца на една и съща възраст… както и да е. Не искаше да знае.