Рик Риърдън - Изчезналият герой

Сега Лио бе сигурен, че Тия Калида, неговата луда детегледачка, е всъщност Хера. Това я правеше негова божествена баба, а семейството му стана дори още пообъркано.

Замисли се дали майка му е знаела истината. Лио си спомни, че след последното посещения на старицата, майка му го бе отвела вкъщи и му бе говорила дълго, но той не бе разбрал всичко.

— Тя не може да се върне вече — майка му имаше красиво лице с топли очи и къдрава тъмна коса, но тежката работа я бе състарила. Бръчките около очите й бяха дълбоки. Ръцете й — покрити с мазоли. Тя бе първият член на семейството, завършил колеж. Имаше диплома за машинен инженер и можеше да конструира, построи или поправи всичко.

Ала никой не я наемаше. Никоя компания не я взимаше насериозно и така тя си остана в магазина, мъчейки се да изкара достатъчно пари и за двамата. Винаги миришеше на машинно масло, а когато говореше, постоянно сменяше езиците от английски на испански, използвайки ги като механични инструменти. На Лио му отне години, преди да разбере, че не всички говорят така. Дори го бе научила на морзовата азбука като на игра, за да могат да си изпращат съобщения, когато са в различни стаи. „Обичам те. Добре ли си?“

Такива неща.

— Не ме интересува какво казва Калида — казала бе майка му. — Не ме интересуват историите за съдбата ти и за онези мойри. Ти си прекалено малък за тези неща. Ти си моето бебче.

Тогава бе взела ръцете му, търсейки с очи следи от изгорено, но такива, разбира се, нямаше.

— Лио, чуй ме. Огънят като всичко останало е само инструмент, но е по-опасен от останалите. Знай лимита на силата си. Моля те, обещай ми повече да не си играеш с огъня, докато не срещнеш баща си. Някой ден ще го видиш, малкият ми.

Той ще ти обясни всичко.

Лио слушаше това, откакто се помни. Един ден ще видиш баща си. Но майка му не отговаряше на други въпроси за него. Лио не го бе срещал, не бе виждал дори негова снимка, но тя говореше за него така, сякаш е отишъл до магазина за мляко и ще се върне всеки момент. Лио искаше да й повярва, че някой ден всичко ще се изясни.

През следващите няколко години те бяха щастливи. Лио почти забрави за Тия Калида. Все още сънуваше летящата лодка, но другите необясними събития избледняха, сякаш и те бяха сънища.

Но когато стана на осем, всичко се срина. До този момент той прекарваше всеки свободен час в магазина с майка си. Знаеше как да борави с машините. Можеше да смята по-добре от повечето възрастни. Научил се бе да мисли триизмерно, решавайки задачи по механика в главата си, досущ като майка си. Една нощ бяха останали до късно, понеже тя завършваше дизайна на бормашина, която искаше да патентова. Ако успееше да продаде прототипа, това можеше да промени живота им. Може би бе настъпил мигът за големия й пробив.

Докато тя работеше, Лио й подаваше части или разправяше глупави вицове, опитвайки да я развесели. Най-много се радваше, когато я разсмиваше. Тя се усмихваше и казваше:

— Баща ти би бил горд с теб, синко. Но аз съм сигурна, че ще се видите скоро.

Работилницата на майка му бе в най-задната част на магазина. Нощем там бе малко зловещо, понеже бяха сами. В склада всеки звук ехтеше, но на Лио това не му пречеше, докато е с майка си. Дори да тръгнеше да се разхожда из магазина, поддържаше контакт с нея с помощта на морзовата азбука. Когато бяха готови да тръгват, трябваше да прекосят целия магазин, да минат през задния вход и да излязат на паркинга, след като заключат вратата зад гърба си.

Онази нощ тъкмо бяха свършили работа и стигнали до вратата, когато майка му осъзна, че си е забравила ключовете.

— Смешна работа — намръщи се тя. — Сигурна съм, че ги взех. Чакай ме тук, синко. Връщам се след минутка.

Тя му се усмихна — както се оказа, за последно — и след това се върна в склада.

Сърцето му бе ударило едва няколко пъти, преди вътрешната врата да се затръшне. А след това външната се заключи сама.

— Мамо? — Сърцето на Лио заби бясно. Нещо тежко се свлече на пода в склада. Той се затича към вратата, но колкото и да я дърпаше и риташе, тя не се отваряше.

— Мамо? — обезумял, той започна да чука съобщения по стената. — Добре ли си ?

— Не може да те чуе — долетя някакъв глас.

Лио се обърна и се озова срещу странна жена. Първо помисли, че това е Тия Калида. Беше наметната с черна роба, а воал скриваше лицето й.

— Тия? — попита той.

Жената се изкикоти като насън.

— Не съм твоята пазителка. Само нейна роднина.

— Какво… имаш предвид? Къде е мама?