Рик Риърдън - Изчезналият герой

Излезе от амфитеатъра и избяга в тъмнината. Чудеше се в какво се е забъркал този път.

Беше се изтъпанил пред група силни и по-смели от него полубогове и бе кандидатствал — доброволно при това — за участие в мисия, от която едва ли щеше да се завърне жив.

Не бе споменал на никого, че е видял Тия Калида, старата си детегледачка, но веднага щом чу за видението на Джейсън за дамата в черна рокля и шал, разбра, че става дума за същата жена. Тия Калида беше Хера. Злата му детегледачка бе царицата на боговете. Такива неща наистина можеха да те побъркат.

Той тръгна към гората, опитвайки се да не мисли за детството си, за всички странни и объркани събития, довели в крайна сметка до смъртта на майка му.

Но напразно.

Тия Калида се опита да го убие за първи път, когато той бе на две годинки. Веднъж, докато майка му бе в специализирания магазин за машини, в който работеше, Тия Калида го наглеждаше. Тя всъщност не бе негова истинска леля, а просто една от онези стари жени, които гледат децата в квартала. Ухаеше на препечена шунка и меден сироп и винаги носеше черна рокля и шал като вдовица.

— Нека те приспим сега — говореше му тя. — Я да видим, ти ли си малкият ми герой, хм?

Лио беше сънен. Тя го пови в топли алено-жълти завивки и възглавници — поне така му се бе сторило. Леглото беше като дупка в стената, направена от почернели тухли. Над главата му имаше метален коридор, завършващ с процеп, през който виждаше звездите. Помнеше как почива спокойно там, опитвайки се да хване подобни на светулки искри. Задрямваше и сънуваше огнена лодка, която плава в пепелта. Представяше си как пътува на лодката, как я управлява, воден от звездите. Някъде наблизо Тия Калида сядаше в своя люлеещ се стол — скръц-скръц-скръц — и започваше да пее приспивни песни. Дори на две години Лио различаваше английския от испанския. Спомняше си колко учуден бе от това, че Тия Калида не пее на нито един от двата езика.

Всичко бе наред, докато майка му не се прибра. Тя изпищя и се втурна да го хване, крещейки на Тия Калида:

— Как можа?

Но старицата бе изчезнала.

Лио си спомняше как наднича над рамото на майка си към своите завивки.

Минаха години, преди да разбере, че е спал в пламтяща камина.

Но кое бе най-странното нещо? Тия Калида не бе арестувана, нито дори прогонена от блока им. Тя се появи още няколко пъти през следващите години. Веднъж, когато Лио вече бе на три годинки, тя го остави да си играе с ножове.

— Отрано трябва да свикнеш с остриетата — казала му беше тя, — ако искаш един ден да бъдеш моят герой.

Лио не успя да се убие, но имаше чувството, че Тия Калида нямаше да е много загрижена, дори да беше се наранил.

Когато навърши четири, Тия му донесе гърмяща змия от близкото пасище. Тя му подаде пръчка и го окуражи да подразни животното.

— Де ти е храбростта, юначе? Докажи ми, че мойрите са те избрали правилно.

Лио бе погледнал към кехлибарените очи на змията, бе чул тракането на опашката й. Не можеше да се насили да я побутне. Не му се виждаше честно. Вероятно змията си мислеше същото, защото не ухапа малкото дете. Лио можеше да се закълне, че влечугото бе погледнало Тия Калида, сякаш за да й каже: „Луда ли си, бабо?“ — а после се бе шмугнало във високата трева.

За последен път го беше гледала, когато Лио бе на пет. Дала му бе два цветни молива и лист хартия. Седяха заедно на масата за пикник под един орех зад блока. Докато Тия Калида пееше шантавите си песни, Лио нарисува лодката, която бе видял в пламъците — с цветни платна и редове гребла, със закривена кърма и огромна мачта. Почти беше довършил и се канеше да се подпише с името си, както го бяха научили в детската градина, когато повя вятър и отнесе картината. Тя полетя към небето и изчезна.

На Лио му се доплака. Бе рисувал тази картина толкова дълго, но Тия Калида само изцъка разочаровано.

— Не е дошъл моментът, юначе. Някой ден ще получиш възможността да извършиш подвиг. Ще намериш съдбата си и трудностите в живота ти най-после ще придобият смисъл. Ала първо ще изпиташ много скръб. Съжалявам за това, ала само така може да станеш герой. А сега ми напали огън, миличък. Стопли старите ми кости.

Няколко минути по-късно майката на Лио дойде и запищя от ужас. Тия Калида я нямаше, но Лио седеше в центъра на пожар. Блокът за рисуване бе станал на пепел. Моливите се бяха стопили до бълбукаща разноцветна слуз, а ръцете на Лио пламтяха и бавно прогаряха масата за пикник. Години по-късно хората от блока се чудеха кой е могъл да направи дълбок два сантиметра отпечатък на ръцете на петгодишно дете в здраво дърво.