Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Започнахме това заедно, Лио. Редно е и така да го завършим. Намериш ли ни превоз, си в играта.

— Да! — Лио вдигна победоносно юмрук.

— Може да е опасно — предупреди го Ниса, — очакват те тежки премеждия, страдания и чудовища. Възможно е никой от вас да не се завърне жив.

— О! — внезапно вълнението на Лио се изпари. После се сети, че всичко го гледат. — Исках да кажа, яко! Страданията са готино нещо. Да тръгваме!

Анабет кимна.

— Джейсън, остава да избереш и третия участник в пътуването. Гълъбът…

— Съм аз — изправи се Дрю на крака с ослепителна усмивка. — Гълъбът е символ на Афродита. Всички знаят това. На твое разположение съм, сине Зевсов.

Пайпър сви юмруци, след което пристъпи напред.

— Не.

Дрю завъртя очи.

— Стига, миличка. Отстъпи назад.

— Аз получих видението от Хера, не ти. Трябва да бъда аз.

— Всеки може да получи видение — каза Дрю, — просто си била на точното място в точния момент — тя се обърна към Джейсън. — Виж, разбирам, че боят е прекрасно умение. А колкото до хората, които майсторят… — тя погледна презрително Лио, — е, предполагам, че все някой трябва да изцапа ръцете си. Но ще ви трябва и малко чар. Мога да бъда доста убедителна. Ще помогна много.

Лагерниците започнаха да си шепнат колко убедителна е Дрю. Пайпър виждаше, че тя печели. Дори Хирон започна да глади брадата си така, сякаш внезапно е разбрал колко разумно е предложението й.

— Е — каза Анабет, — предвид думите от пророчеството…

— Не! — гласът на Пайпър проехтя различно и в собствените й уши — по-настоятелен, по-богат. — Трябва да съм аз.

И тогава стана най-странното нещо на света. Всички започнаха да кимат, да мърморят, че хмм, Пайпър също има право. Дрю се огледа невярващо. Дори някои от нейните лагерници кимаха.

— Стига! — излая тя на тълпата. — Какво толкова може да прави Пайпър?

Пайпър опита да отговори, но увереността й изчезна. Та какво можеше да предложи тя. Не беше нито добър боец, нито планираше или майстореше различни неща. Можеше само да забърква каши и от време на време да убеждава хората да вършат глупости. Освен това беше лъжкиня. Трябваше да иде на мисията не заради Джейсън, а за да може да предаде всички тук. Чу отново гласа от съня си: „Подчини ни се и може и да те оставим да живееш“. Как можеше да я поставят пред такъв избор — да спаси баща си или да помогне на Джейсън?

— Е — каза самодоволно Дрю, — това решава всичко.

Внезапно всички ахнаха. Погледите се насочиха към Пайпър, все едно бе избухнала. Зачуди се къде ли е сбъркала. Но после осъзна, че около нея блести червено сияние.

— Какво? — не разбра тя.

Хвърли поглед над главата си, но там не се бе появил горящ символ като този над Лио. Сетне погледна към себе си и изпищя.

Дрехите й… какво, за бога, носеше? Мразеше рокли! Нямаше рокли. Но сега бе облечена в красива бяла рокля без ръкави, стигаща до глезените й, с деколте, толкова дълбоко, че бе възмутително. Елегантни златни гривни опасваха ръцете и. Невероятна огърлица от кехлибар, корали и златни цветя блестеше на гърдите й, а що се отнася до косата…

— Какво става? — попита тя.

Смаяната Анабет посочи към кинжала на Пайпър, който сега бе излъскан и блестеше, увиснал на златна верижка от едната й страна. Пайпър не искаше да го изтегли. Беше уплашена от това, което щеше да види в отражението. Но накрая любопитството й надделя. Тя извади Каторпсис и се огледа в лъскавото метално острие.

Косата й бе съвършена — бляскава дълга и шоколадовокафява със златни панделки, падащи по раменете й. Дори носеше грим, и то така, както самата Пайпър никога не би могла да си го постави — с меки, едва забележими цветове нежни сенки, които правеха устните й по-червени и придаваха различни цветове на очите и.

Тя бе… тя бе…

— Красива — възкликна Джейсън, — Пайпър, ти… ти си…

При други обстоятелства това признание щеше да е най-щастливият миг в живота й. Но сега всички я гледаха като някакъв изрод. Лицето на Дрю бе пълно с ужас и погнуса.

— Не! — изпищя тя. — Невъзможно!

— Но това не съм аз — възрази Пайпър, — аз… не разбирам.

Кентавърът Хирон прегъна предните си крака и се поклони пред нея, а всички лагерници последваха примера му.

— Слава на Пайпър Маклийн — каза мрачно Хирон, сякаш говореше на погребението й, — дъщеря на Афродита, дамата на гълъбите и богиня на любовта.

Лио не остана край вече несъществуващия лагерен огън, след като Пайпър се разхубави. Наистина бе впечатляващо ( Тя има грим, това е чудо !), но Лио си имаше собствени проблеми за разрешаване.