Рик Риърдън - Изчезналият герой

Трябва да е още далеч. Пробива си път през дърветата .

Трябва да побързам .

В този миг се чу сумтене, подобно на пара, излизаща от комин. Вратът му започна да пари. Той се обърна бавно. Накрая на кратера, на около петнайсет метра от него, блестяха две червени очи. Съществото отразяваше лунната светлина и Лио не можеше да повярва, че нещо толкова огромно се е приближило към него толкова бързо. Твърде късно осъзна, че погледът му се е спрял на огъня в ръката му.

Твърде късно го загаси.

Въпреки това продължи да вижда дракона ясно. Бе дълъг около осемнайсет метра от муцуната до опашката, а тялото му беше направено от вплетени една в друга бронзови плочки. Ноктите му бяха големи колкото касапски ножове, а устата му — пълна със стотици остри като бръснач зъби. От ноздрите му излизаше пара. Ръмженето му беше като на моторен трион, режещ дърво. С лекота можеше да схруска Лио или пък да го сплеска като гофрета.

Беше също така най-красивото създание, което Лио бе виждал някога.

Но се оказа напълно безполезен.

— Ти нямаш крила! — възмути се Лио.

Драконът млъкна. Той килна главата си, сякаш за да попита: „Защо не бягаш, обзето от паника, смешно човече?“

— Е, споко — опита се да го успокои Лио, — пак си готин. Много си як, даже. Кой те е направил? И как? С хидравлика ли се движиш, или с ядрена енергия? Както и да е, който и да е бил, ако бях на негово място, щях да ти направя криле. Наистина, как може дракон без криле? Да не си прекалено тежък? Трябваше да се сетя…

Драконът отново изсумтя, вече объркан. Идеята бе да смачка Лио, не да си бъбри с него. Той пристъпи напред и тогава Лио изкрещя:

— НЕ!

Драконът отново изръмжа.

— Това е капан, бронзова главо — предупреди го Лио. — Искат да те хванат.

Драконът разтвори пастта си и избълва струя пламък. Огънят покри Лио от глава до пети, по-горещ от всичко, което той бе усещал някога. Почувства се като в сауна. Въпреки това не отстъпи. Когато огънят изгасна, си бе цял-целеничък. Дори дрехите му си бяха наред, което бе загадка за Лио, но пък го зарадва. Обичаше войнишкото си яке, а и щеше да е конфузно да остане чисто гол насред гората.

Драконът зяпна Лио. Лицето му всъщност не се промени, тъй като бе от метал, но Лио сметна, че напълно разбира мислите му: „Ама ти защо не си станал на курабийка?“.

По врата му мина светкавица, сякаш щеше да даде на късо.

— Не можеш да ме изгориш — каза Лио, опитвайки се да звучи едновременно строго и спокойно. Никога не бе гледал куче, но говореше на дракона така, както би говорил на пале.

— Спокойно, момче. Не приближавай повече. Не желая да те хванат. Те искат да те пленят и предадат за рециклиране. Мислят, че си повреден. Но аз не го вярвам. Аз ще те поправя, ако ми позволиш…

Драконът изскърца, изрева и атакува. Капанът се задейства. Дъното на кратера изригна със звук като от хиляда кофи за боклук, ударили се с все сила една в друга. Навсякъде полетяха пръст и сухи листа, металната мрежа блесна. Лио падна зашеметен с главата надолу, целият изпръскан от соса „Табаско“ и машинното масло. Намери се като в сандвич между цистерната и дракона, който се мъчеше да се освободи от омоталата и двама им мрежа. Чудовището от бронз започна да бълва огън във всички посоки, освети небето и подпали дърветата. Масло и сос пламнаха навсякъде около тях. Лио не бе ранен от това, но устата му се подлюти ужасно.

— Спри веднага! — развика се той.

Драконът продължи да се гърчи. Лио разбра, че ще бъде смачкан, ако не направи нещо. С огромни усилия се освободи от дракона и цистерната, след което се измъкна от мрежата. Дупките за щастие бяха достатъчно широки за едно слабовато хлапе.

Вече свободен, хукна към главата на дракона. Чудовището се опита да го захапе, но зъбите му още бяха заплетени в мрежата. Отново избълва струя пламък, но по-немощно, сякаш енергията му бе на привършване. Оранжевите вече пламъци дори не достигнаха Лио.

— Слушай ме сега — каза Лио, — в момента само им разкриваш къде си. Ако продължаваш така, те ще се появят с киселина и оксиженови резачки. Това ли искаш?

Челюстите на дракона изскърцаха, сякаш той се мъчеше да отговори.

— Хубаво — каза Лио, — ще трябва да ми се довериш.

И така момчето се захвана за работа.

Отне му поне час, за да открие контролния панел. Беше точно зад главата на дракона, което бе логично. Предпочете да остави чудовището в мрежата, понеже така се работеше по-лесно. Драконът обаче не хареса това.

— Стой мирен! — скастри го Лио.