Рик Риърдън - Изчезналият герой

Звярът отново изскърца, но този път звукът напомняше скимтене.

Лио разгледа жиците в главата му. Разсея се от някакъв звук в гората, но когато погледна нагоре, видя, че това е само горски дух — дриада, спомни си Лио, — която гасеше огньовете от клоните на дървото си. За радост драконът не бе успял да подпали горски пожар, но дриадата не беше доволна. Дрехите й димяха, а тя се опитваше да изгаси огъня с копринена завивка. Когато видя, че Лио я зяпа, му отправи крайно неприличен за дриада жест. След което изчезна в зелен облак мъгла.

Лио се върна към инсталацията. Беше хитро измислена и той успя да я разбере. Това беше релето на мотора, това бяха сензорите за очите, диска…

— Ха! — извика той. — Ясна е работата.

Скръц ? — изскърца с челюст драконът.

— Ръждясал ти е хардът, пич. Вероятно той контролира изкуствения интелект. Тоест ръждясал ти е мозъкът. Затова си леко… объркан.

Щеше да каже „луд“, но се спря навреме.

— Ще ми се да имах диск за смяна, но това си е сложна работа. Ще трябва да го извадя и почистя. Ще отнеме само минутка.

Той извади диска и драконът замря. Блясъкът в очите му изгасна. Лио се смъкна от гърба му и започна да лъска диска. Потърка го с малко масло и сос, които сипа на ръкава си. Това премахна ръждата, но колкото повече чистеше, толкова повече започваше да се притеснява. Някои от частите бяха непоправимо увредени. Можеше да ги подобри, но не и да ги направи перфектни. Затова му трябваше нов диск, а нямаше идея как да направи такъв.

Опита се да работи бързо. Не беше сигурен колко дълго може да държи диска извън дракона, без механизмът да се повреди окончателно, и не му се рискуваше. Когато го изчисти, доколкото можа, се покатери обратно на главата му и започна да почиства инсталацията и скоростните кутии, като междувременно се изцапа целият.

— „Чисти ръце, мръсна екипировка“ — припомни си той една мъдрост, която майка му често повтаряше. Докато свърши, ръцете му бяха почернели от маслото, а дрехите му изглеждаха така, сякаш е изгубил мач по борба в кал. Механизмите обаче изглеждаха доста по-добре. Той постави диска, свърза последната жица и искриците проблеснаха. Драконът потрепери. Очите му светнаха.

— По-добре ли си? — попита Лио.

Драконът издаде звук, който напомняше този на бургия, и отвори уста. Зъбите в нея се завъртяха.

— Предполагам, че това значи „да“. Стой сега да те освободя.

Мина още половин час, докато Лио намери скобите на мрежата и освободи дракона, но накрая звярът се изправи и се отърси от последните въжета. Сетне изрева триумфално и избълва огнена струя към небето.

— Сериозно — каза Лио, — голяма си надувка.

„ Скръц ?“ — попита драконът.

— Освен това имаш нужда от име — отсече Лио. — Ще те нарека Фестус.

Драконът завъртя зъбите си и се ухили. Поне Лио се надяваше, че това е усмивка.

— Готин си — каза Лио, — но все още си нямаш криле.

Фестус наклони глава и избълва струя пара. Сетне сведе гръб красноречиво. Искаше Лио да се качи върху него.

— Къде ще ходим? — попита Лио.

Но всъщност бе прекалено развълнуван, за да чака отговор. Той се покатери върху дракона и Фестус се втурна към гората.

Лио изгуби представа за времето и разстоянието. Изглеждаше невъзможно гората да е толкова голяма и дива, но драконът навлезе толкова навътре в нея, че дърветата станаха високи като небостъргачи, а листата напълно скриха звездите. Дори огънят в ръката на Лио вече не можеше да освети пътя, но светещите в червено очи на дракона бяха като фенери.

Най-сетне минаха през един поток и стигнаха до задънен край. На пътеката имаше огромен трийсетметров варовиков камък, който дори драконът нямаше да може да изкачи.

Фестус спря до камъка и надигна крак като куче, което се кани да маркира територията си.

— Какво има? — Лио слезе на земята и приближи стръмната скала. Тя бе просто камък, нямаше нищо друго.

Но драконът продължаваше да я сочи.

— Тя няма да се мръдне от пътя ти — каза му Лио.

Увисналата жица на драконовия врат проблесна, но той си остана неподвижен. Лио постави ръка на скалата. Внезапно пръстите му започнаха да пушат. От върховете им подобно на барут се разпръснаха огнени линии, които опасаха скалата. Горящите черти се плъзнаха по камъка, докато не оформиха върху него червена врата, пет пъти по-голяма от Лио. Той се отдръпна и вратата се отвори, учудващо тихо за такова голямо парче скала.

— Перфектен баланс — промърмори момчето, — перфектно инженерство.