Рик Риърдън - Изчезналият герой

Драконът се раздвижи и влезе вътре, сякаш се прибираше у дома. Лио го последва и вратата започна да се затваря. За момент той се паникьоса, а в ума му нахлуха спомени за онази нощ в магазина, когато се бе заключил. Какво щеше да стане, ако попаднеше в капан? Но тогава блеснаха светлини — комбинация от електрически лампи и факли по стените. Когато Лио видя пещерата, забрави страховете си.

— Фестус — попита той, — какво е това място?

Драконът се насочи към центъра на стаята, оставяйки огромни следи в прахта, а след това се сви на кълбо върху голяма кръгла платформа.

Пещерата бе с размерите на самолетен хангар. Имаше безброй много работни маси, кутии за инструменти, а по двете стени — редици от врати, големи колкото тези на гараж, както и стълбища, които водеха до мрежи от малки мостчета. Оборудването беше навсякъде — хидравлични асансьори, факли за заваряване, предпазни костюми, металотърсачи, електрокари, а също така и нещо, което подозрително напомняше зала за ядрени експерименти. Чинове бяха покрити с намачкани избледнели чертежи. Навсякъде имаше и оръжия, брони, щитове. Повечето от тях бяха завършени само отчасти.

Далеч над платформата на дракона висеше разкъсан флаг, толкова избледнял, че едва се четеше. Буквите бяха гръцки, но Лио някак си разбра какво пише — бункер номер девет.

Дали това значеше, че мястото някога е принадлежало на Хефест, или че е имало осем подобни? Лио погледна към Фестус, който все още си стоеше на платформата, и му хрумна, че той изглежда толкова спокоен, понеже си е вкъщи. Вероятно го бяха построили на тази площадка.

— Дали другите деца знаят… — Лио не довърши въпроса си. Ясно бе, че това място е изоставено преди десетилетия. Паяжини и прах покриваха всичко. На пода нямаше други следи освен неговите и тези на дракона. Беше първият човек, стъпил в този бункер от… много време насам. Бункер номер девет бе изоставен заедно с множество недовършени проекти, а после бе заключен и забравен.

Но защо?

Лио погледна към карта на стената — бойна карта на лагера. Хартията обаче бе смачкана и пожълтяла като люспите на стар лук. В края й имаше надпис: 1864.

— Невъзможно — промърмори момчето.

После забеляза някакъв чертеж, забоден за корково табло за съобщения, и сърцето му почти изскочи от гърдите. Той се затича към масичката и се втренчи към избелелия почти изцяло чертеж, който показваше гръцки кораб от няколко различни ъгли. Отдолу се виждаха неясни думи. „Пророчество“? После нещо неясно. „Полет“?

Това бе корабът от мечтите му, разбра той — онова, което бе взел за летяща лодка. Някой се бе опитал да го построи тук или поне бе скицирал идеята. После бе напуснал и мястото бе забравено. Както и предстоящото пророчество. Но най-странно от всичко бе, че върхът на мачтата бе нарисуван досущ както го бе направил Лио като малък.

Като драконова глава.

— Прилича на теб, Фестус — промърмори той. — Зловещо, а?

Драконовата мачта го притесняваше, но през ума му минаваха твърде много мисли, за да се спира върху тази. Докосна чертежа, надявайки се, че ще може да го вземе и разгледа, но хартията изпука от допира му и той я остави. Огледа се за други улики, но не видя лодки или части, които да напомнят за проекта.

Но пък имаше толкова много врати и складове за оглеждане.

Фестус изсумтя, сякаш се опитваше да привлече вниманието на Лио, да му напомни, че нямат цяла нощ. Прав беше. Лио пресметна, че от сутринта го деляха едва няколко часа, а се бе разсеял напълно. Бе спасил дракона, но това нямаше да му помогне с пътуването. Имаше нужда от нещо крилато.

Фестус избута към него кожен колан за инструменти, който стоеше до платформата му за летене. След това драконът завъртя червените си очи към тавана.

Лио погледна нагоре, накъдето сочеха подобните на прожектори светлини, и извика, когато позна какво виси над тях в тъмнината.

— Фестус — каза той тихо, — имаме работа.

Джейсън сънуваше вълци.

Стоеше на една поляна, в средата на гъста гора от секвои. Пред него се издигаха останките от каменно имение. Ниски сиви облаци се смесваха с мъглата, а вятърът навяваше студен дъжд. Около него обикаляха огромни сиви вълци, които се отъркваха в краката му, ръмжаха и оголваха зъби. Насочваха го към руините, разбра той.

И понеже нямаше намерението да се превръща в най-голямата кучешка бисквита на света, реши да им позволи да го заведат, където искат.

Земята жвакаше под ботушите му при всяка негова стъпка. Пред Джейсън се появиха комини, които отдавна не бяха свързани с нищо и приличаха на тотеми. Някога имението сигурно бе било огромно — на няколко етажа, с масивни дървени стени и покрив с фронтони, — но днес от него бяха останали само каменните основи. Джейсън мина през един разпадащ се праг и се озова в нещо като двор. Пред него имаше изсъхнал басейн, дълъг и правоъгълен. Джейсън не можеше да прецени дълбочината му, тъй като дъното бе покрито с мъгла. Прашна пътека обикаляше всичко наоколо, а от двете му страни се издигаха неравните стени на къщата. Вълците се спряха под изградена от червен вулканичен камък арка.