Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Татко, мразя това училище. Не мога да издържам там. Исках да ти разкажа за онова беемве, но…

— Изключили са те — каза той — и, Пайпър, кола? Следващата година навършваш шестнайсет. Ще мога да ти купя каквато кола поискаш. Как можа да…

— Искаш да кажеш, че Джейн ще ми купи кола — прекъсна го Пайпър. Не можа да се сдържи. Гневът я завладя и изригна през устата й: — Татко, чуй ме поне веднъж. Искам ти да се грижиш за мен, а не Джейн. Направи ме частна ученичка, обучавай ме у дома! Толкова много неща научих, когато четохме за гърците заедно. Можем да го правим постоянно! Можем да…

— Не сменяй темата така, че аз да изляза виновен — отвърна баща й. — Правя каквото мога, Пайпър. И преди сме водили този разговор.

Не — помисли си тя, — ти винаги си го прекъсвал. От години .

Баща и въздъхна.

— Джейн е говорила с полицията и е уредила нещата. Автокъщата няма да ни съди, но ще трябва да отидеш в специално училище в Невада. То е… за проблемни деца.

— Това съм аз, нали? — потрепери гласът й. — Един проблем.

— Пайпър, ти ми обеща, че ще опиташ. И ме провали. Не знам какво друго мога да направя.

— Каквото и да е — отговори тя, — но го направи сам! Не оставяй Джейн да свърши работата ти. Не можеш просто да ме отпратиш.

Баща й погледна към кошницата. Сандвичът й стоеше неизяден върху златния лист. Бяха планирали да изкарат целия следобед на сърфа. Сега всичко бе пропаднало.

Пайпър не можеше да повярва, че той ще послуша Джейн отново. Че ще я прати в такова училище.

— Върви при нея — каза той — и ще научиш подробностите.

— Татко…

Той погледна настрана и се втренчи в океана, сякаш виждаше страната на сенките на хоризонта. Пайпър се насили да не се разплаче. Тръгна по плажа към Джейн, която се усмихна ледено и вдигна един самолетен билет. Както обикновено, вече бе уредила всичко. Пайпър бе просто още един проблем, който Джейн можеше да отметне от списъка си.

А после сънят на Пайпър се промени.

Стоеше на върха на една планина, в подножието на която проблясваха светлините на някакъв град. Пред нея блестеше клада. Алените пламъци хвърляха повече сенки, отколкото светлина, но горещината бе толкова адска, че дрехите й започнаха да димят.

— Това е второто предупреждение — прогърмя глас тъй мощен, че земята потрепери. Пайпър бе чувала този глас и преди в сънищата си. Опита се да убеди сама себе си, че не е страшен като преди, но всъщност бе по-лош. От мрака зад кладата се издигна огромно лице. То сякаш плуваше над огъня, но Пайпър знаеше, че е свързано с гигантско тяло. Грубите му черти бяха като изсечени в скала. Лицето изглеждаше почти неодушевено, като се изключеха пронизващите бели очи, подобни на необработени диаманти, и ужасяващите плитки, сплетени с човешки кости. То се ухили и Пайпър потръпна.

— Прави каквото ти се казва — нареди гигантът. — Тръгни на мисията. Изпълнявай заповедите ни и може да оцелееш. Иначе…

Той посочи към едната страна на огъня. Бащата на Пайпър висеше на кол. Безжизнен.

Тя се опита да изкрещи. Да извика баща си, да нареди на гиганта да го пусне.

Но от устата й не излезе и звук.

— Ще те наблюдавам — продължи чудовището, — ако ми служиш, ще оцелеете и двамата. Имаш думата на Енкелад. Но провалиш ли ме… спал съм хилядолетия, млада полубогиньо. И съм гладен, ужасно гладен. Провалиш ли ме, ще утоля глада си с теб и баща ти.

С тези думи гигантът избухна в див кикот. Земята отново потрепери. Под краката на Пайпър зейна пропаст и тя пропадна в мрака.

Събуди се с чувството, че я е стъпкала група ирландски танцьори. Гърдите я боляха и едвам дишаше. Посегна надолу и обгърна ръка около дръжката на кинжала, който й бе дала Анабет — Катоптрис, оръжието на хубавата Елена.

Значи лагерът на нечистокръвните не бе част от съня.

— Как се чувстваш? — попита някой.

Пайпър се опита да се съсредоточи. Лежеше на легло с бяла завивка от едната страна като в кабинета на медицинска сестра. До нея стоеше червенокосото момиче — Рейчъл Деър.

На стената имаше плакат, на който бе нарисуван сатир с термометър в устата, който отчайващо напомняше на тренера Хедж. Надписът гласеше: „Не се е родила болестта, която да надвие една коза!“.

— Къде… — Пайпър млъкна, като видя човека на вратата.

Той приличаше на типичен калифорнийски сърфист — русокос, мускулест и със загар, облечен с шорти и тениска. Навсякъде по тялото си имаше очи, стотици очи — по ръцете, по краката, по лицето. Дори стъпалата му имаха очи, които се взираха към нея през сандалите.