Рик Риърдън - Изчезналият герой

Пайпър знаеше, че повечето деца биха намерили тази игра за ужасяваща, но тя я очакваше с нетърпение. Тя беше като сърфа — трудна, но й напомняше, че все пак има баща.

— Първият ми въпрос — каза тя — е за мама.

Това не бе изненада. Майка й винаги присъстваше в поне един от въпросите й…

Баща й сви рамене безпомощно.

— Какво искаш да знаеш, Пайпър? Вече ти казах — тя изчезна. Не знам защо, нито къде е отишла. След като ти се роди, тя просто си замина. И никога повече не узнах нищо за нея.

— Дали все още е жива?

Това не беше истински въпрос. Баща й можеше да каже, че не знае. Но тя искаше да чуе отговора му.

Той се загледа във вълните.

— Дядо ти Том — каза накрая — ми разказваше, че ако вървиш достатъчно дълго срещу залеза, ще стигнеш страната на сенките и ще можеш да видиш духовете на мъртвите. Разказа ми, че много отдавна хората могли да връщат мъртвите по този начин, но после оплескали нещата. Беше дълга история.

— Като мита за слизането на Орфей в Подземното царство — спомни си Пайпър. — И то било на запад… а Орфей опитал да върне жена си.

Баща й кимна. Преди година той бе получил най-голямата роля в кариерата си, превъплъщавайки се в един старогръцки цар. Пайпър му беше помогнала при изследването на митовете — всички тези истории, в които хората биваха превръщани в камъни или изгаряха живи в езера от лава. Бяха се забавлявали, докато ги четяха заедно, и за момент животът на Пайпър не изглеждаше толкова лош. За известно време се бе сближила с баща си. Но после, разбира се, всичко бе свършило.

— Има много прилики между легендите на древните гърци и племето чероки — съгласи се баща й. — Чудя се какво ли би помислил дядо ти, ако можеше да ни види сега да стоим на края на западната земя. Вероятно щеше да ни сметне за призраци.

— Опитваш се да ми кажеш, че вярваш в тези истории, нали? И смяташ, че мама е мъртва.

Очите му се насълзиха и Пайпър видя тъгата в тях. Тогава разбра защо жените го харесват толкова. На повърхността той изглеждаше самоуверен и силен, но очите му криеха неизразима печал. Жените искаха да разберат защо. Искаха да го утешат, но не можеха. Баща й бе разказал, че това е черта на племето, че всички те носят тъмнина в себе си заради многото изстрадали поколения. Но Пайпър смяташе, че не е само това.

— Не вярвам в тези истории — каза той. — Те са забавни, но ако наистина вярвах в страната на духовете, в свещените животни или гръцките богове… не бих могъл да спя нощем. Винаги ще търся някой, когото да обвинявам.

За рака на белите дробове, който покоси дядо Том — помисли си Пайпър, — преди татко да стане известен и богат и да може да помогне. За това, че единствената жена, която бе обичал, нейната майка, го бе изоставила, без дори да се сбогува, и му бе завещала дете, за което не бе готов да се грижи. За това, че бе толкова успешен и въпреки това нещастен .

— Не зная дали е още жива — продължи той, — но все едно е в Страната на сенките, Пайпър. Няма как да си я върнем. Ако вярвах в друго… щях да полудея.

Зад тях се отвори врата на кола. Пайпър се обърна и замря. Джейн се задаваше, облечена в своя бизнес костюм, препъвайки се с високите си токчета по пясъка с мобилен телефон в ръка. Изражението на лицето й издаваше отчасти раздразнение, отчасти триумф и Пайпър веднага разбра, че е говорила с полицията.

Падни, моля те — помоли се Пайпър. — Ако има някой свещен животински дух или гръцки бог, който да помогне, сега е моментът. Нека Джейн припадне. Нека не е нещо сериозно, но да е достатъчно, че да излезе от строя до края на деня. Моля те …

Но Джейн продължи да напредва.

— Тате — каза Пайпър, — вчера стана нещо…

Но той също бе видял Джейн и лицето му бе придобило сериозно изражение. Джейн нямаше да дойде тук, ако не бе станало нещо важно. Или някое студио се бе обадило, или Пайпър пак бе сгафила.

— Сега се връщам, Пайпс — обеща той, — само да видя какво иска Джейн. Знаеш я каква е…

Да, Пайпър наистина я „знаеше“. Баща й неохотно приближи Джейн. Пайпър не можеше да чуе разговора им, но нямаше и нужда. Тя разчиташе добре израженията на хората. Джейн му разказваше за откраднатата кола и от време на време я посочваше с пръст, сякаш бе отвратителен домашен любимец, изходил се на килима.

Ентусиазмът и енергията на баща й изчезнаха. Той даде знак на Джейн да го изчака, след което се върна при Пайпър. Тя не можа да срещне погледа му.

Беше предала доверието му.

— Обеща ми, че ще опиташ Пайпър — каза той.