Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Естествено — обеща Рейчъл. — А вие двамата внимавайте.

— Чакай малко — каза Джейсън. — Какво има в тази хижа?

Анабет се изправи.

— Може би начин да върнем паметта ти.

Те се отправиха към най-новото крило хижи в югозападната част на поляната. Някои бяха лъскави, с блестящи стени или горящи факли, но хижа петнайсет бе по-скромна. Приличаше на старовремска прерийна къща със стени от кал и набързо сглобен покрив. На вратата висеше букет алени цветя. Макове — помисли си Джейсън, макар да не бе сигурен откъде го знае.

— Смяташ, че това е хижата на моя родител? — попита той.

— Не — отвърна Анабет, — това е хижата на Хипнос, бога на сънищата.

— Но тогава защо…

— Ти си забравил всичко — каза тя. — Ако има бог, който може да ни помогне да разберем какво е станало, това е той.

Вътре, макар да бе още време за вечеря, три деца вече спяха дълбоко под плътни завивки. В огнището уютно пукаше огън. Над камината висеше клон, от чиито плодове капеше бяла течност в метални купи. Джейсън се изкуши да докосне с пръст течността, за да провери каква е, но се въздържа.

Отнякъде се чуваше меката песен на цигулка. Въздухът ухаеше свежо. Хижата бе толкова уютна и спокойна, че клепачите на Джейсън натежаха. Внезапно му се стори добра идея да подремне малко. Беше толкова уморен. А и имаше толкова много свободни легла — всички с меки възглавници, чисти чаршафи и пухени завивки.

Анабет го побутна.

— Освести се малко.

Джейсън премигна. Осъзна, че коленете му бяха започнали да се подгъват.

— Хижа петнайсет действа така на всички — предупреди го Анабет. — Ако питаш мен, това място е по-опасно и от хижата на Арес. Там поне можеш да разбереш къде са противопехотните мини.

— Противопехотни мини?

Тя приближи най-близкото хъркащо дете и разтърси рамото му.

— Кловис! Събуди се!

Детето приличаше на теленце. Имаше руса косица върху клиновидна глава, груби черти и дебел врат. Тялото му беше здраво, но с тънки ръце, сякаш притежателят им не бе вдигал нищо по-тежко от възглавница.

— Кловис! — разтърси го Анабет по-силно, след което почука шест пъти по-челото му.

— К-к-аквоо? — възмути се Кловис, като се изправи и изтегна. Той се прозя дълбоко и Анабет и Джейсън го последваха.

— Стига! — скара му се Анабет. — Имаме нужда от помощта ти.

— Но аз нанках!

— Ти винаги нанкаш!

— Лека нощ.

Преди отново да заспи, Анабет му взе възглавницата.

— Не е честно — немощно се оплака Кловис. — Върни ми я.

— Първо ни помогни — каза Анабет, — а после спи, колкото си искаш.

Кловис въздъхна. Дъхът му ухаеше на топло мляко.

— Хубаво. Какво има?

Анабет му обясни за проблема на Джейсън, като от време на време щракваше с пръсти под носа на Кловис, за да го държи буден.

Явно историята се видя интересна на Кловис, защото не заспа, когато Анабет свърши. Даже се изправи и се изтегна, след което премигна, докато гледаше Джейсън.

— Значи не помниш нищо, така ли?

— Само впечатления — каза Джейсън, — чувства като…

— Аха? — подкани го Кловис да продължи.

— Като това, че не бива да съм тук. В този лагер. В опасност съм.

— Хмм. Я затвори очи.

Джейсън погледна разтревожен към Анабет, но тя му кимна окуражително.

Той се страхуваше, че ще бъде приспан в някое от леглата и ще остане да спи тук завинаги, но въпреки това затвори очи. Мислите му станаха мъгляви, сякаш потъваше в дълбоко езеро.

В следващия момент осъзна, че е отворил очи. Стоеше седнал на стол до огъня. Кловис и Анабет бяха клекнали до него.

— Сериозна работа — казваше Кловис.

— Какво стана? — попита Джейсън. — Колко дълго…

— Само няколко минути — успокои го Анабет, — но бе нервно. Почти се разпадна.

Джейсън се надяваше, че тя говори образно, но изражението й бе мрачно.

— Обикновено — каза Кловис — си има добра причина за това да изгубиш паметта си. Но спомените не изчезват — те потъват под повърхността на съзнанието като сънища и с един хубав сън аз мога да ги извадя отново на повърхността. Това обаче…

— Лета? — попита Анабет.

— Не — поклати глава Кловис, — не става дума дори за Лета.

— Лета? — не разбра Джейсън.

Кловис посочи към дървесния клон над камината, от който капеха млечнобели капки.

— Река Лета е в Подземния свят. Тя поглъща спомените ти, изтрива паметта ти напълно. Това е клон от магнолия, израснала от отвъдното, потопен в реката на Лета. Той е символ на баща ми, Хипнос. Лета не е място, където би искал да поплуваш.