Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Да — съгласи се тя, — това също бе необходимо. Преди много години баща ти подари живота ти на мен, за да успокои гнева ми. Нарече те Джейсън на моя любимец сред смъртните. Ти ми принадлежиш.

— Ей — възрази Джейсън, — аз не принадлежа никому.

— Настъпи мигът да изплатиш своя дълг — каза тя. — Намери затвора ми. Освободи ме или техният цар ще се надигне от земята и аз ще бъда унищожена. А ти никога не ще върнеш паметта си.

— Заплашваш ли ме? Ти ли открадна спомените ми?

— Времето ти вече тече, Джейсън. След четири дни настъпва изгревът на зимното слънцестоене. Дотогава трябва да си ме освободил. Не ме проваляй.

Мрачната жена изчезна и мъглата се прибра обратно в устата на леопарда.

Времето продължи нормалния си ход. Ревът на Сеймор премина в кашлица, взе едно бе лапнал топка косми. Огънят започна отново да пука, аркадната машина да бибибка. А Хирон продължи:

— … би посмял да направи такова нещо?

— Вероятно дамата в мъглата — отговори Джейсън.

Хирон го погледна изненадано.

— Но ти не седеше ли… Защо си извадил меча си?

— Не искам да го казвам, но… мисля, че леопардът ви току-що изяде една богиня.

Той разказа на Хирон за спирането на времето и появата на тъмната мъглива фигура, изчезнала в устата на Сеймор.

— Това — промърмори Хирон — обяснява много неща.

— Тогава защо не обясниш тези неща и на мен? — попита го Джейсън. — Моля те.

Но преди Хирон да може да отвърне каквото и да е било, по верандата отекнаха стъпки. Предната врата се отвори и Анабет влезе заедно с червенокосо момиче. Двете влачеха със себе си Пайпър, чиято глава се клатушкаше, сякаш бе припаднала.

— Какво стана? — втурна се към нея Джейсън. — Какво и е?

— Хижата на Хера — изпъшка Анабет, все едно бе тичала през целия път дотук, — ужасно видение…

Червенокосото момиче погледна нагоре и Джейсън видя сълзи в очите му.

— Мисля… — изхлипа тя, — че съм я убила.

Джейсън и червенокосото момиче, което се представи като Рейчъл, поставиха Пайпър на кушетката, докато Анабет се затича по коридора да донесе лекарства. Пайпър все още дишаше, но не можеше да се събуди. Изглеждаше изпаднала в кома.

— Трябва да я излекуваме — настоя Джейсън. — Има начин, нали?

Като я видя толкова бледа и едва дишаща, Джейсън почувства порив да я защити. Може би наистина не я познаваше. Може би не бе негово гадже. Но бяха преживели Големия каньон заедно и бяха стигнали дотук. Беше я оставил за малко и ето какво бе станало.

Хирон постави ръка на челото й и се намръщи.

— Умът й е в деликатно положение. Рейчъл, какво стана?

— Ще ми се да знаех — отговори тя. — Веднага щом стигнах лагера, почувствах, че трябва да отида в хижата на Хера. Сторих го и докато бях там, Анабет и Пайпър влязоха. Поговорихме и… после не помня. Анабет каза, че съм говорила с чужд глас.

— Да не си изрекла пророчество? — попита Хирон.

— Не. Делфийският оракул идва отвътре. Знам какво е чувството. Това бе сякаш някаква сила се опитва да говори през мен от много далеч.

Анабет се върна с кожена торбичка. Тя коленичи до Пайпър.

— Хирон, това, което се случи там… никога не съм виждала подобно нещо. Тя звучеше като възрастна жена. Сграбчи раменете на Пайпър и заповяда…

— Да я освободят от затвора й? — предположи Джейсън.

Анабет го зяпна.

— Как разбра?

Хирон направи знак с три пръста над главата си, сякаш прогонваше злите сили.

— Джейсън, кажи им. Анабет, подай ми лекарствата, моля.

Хирон капна малко от съдържанието на някакъв мускал в устата на Пайпър, докато Джейсън разказваше какво се бе случило, когато стаята бе замръзнала. — Как се бе появила тъмната мъглява дама, която твърдеше, че е покровител на Джейсън. Когато завърши разказа си, никой не каза нищо, което го изнерви още повече.

— Това често ли се случва? — попита той. — Свръхестествени затворници се вселяват в някой и заповядват да ги освободят?

— Твоят покровител — повтори Анабет. — Не родител?

— Не, тя изрично каза покровител. Освен това каза, че баща ми е отдал живота ми на нея.

Анабет се намръщи.

— Никога не съм чувала за подобно нещо преди. Каза, че духът на бурята от Големия каньон е казал, че работи за някаква господарка, нали? Дали това не е същата жена, която си видял? Може би се опитва да си играе с ума ти.

— Не мисля — отвърна Джейсън. — Ако ми е враг, защо ще иска помощта ми? Тя е затворничка. И я е страх от някакъв противник, който очевидно става все по-силен и по-силен. Някакъв цар, който ще се надигне от земята в деня на слънцестоенето…