Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Да — отговори незабавно Джейсън, — не мисля, че трябва да ги богословим, като им принасяме в жертви пилета например, но те са още тук, защото са важна част от цивилизацията. Местят се от страна в страна в зависимост от силата й. Така от Древна Гърция се пренесли в Рим.

— И аз не бих могъл да го кажа по-добре — нещо в гласа на Хирон се бе променило. — Значи вече знаеш, че боговете съществуват. Предполагам, вече си бил признат?

— Може би — отговори Джейсън. — Не съм сигурен.

Леопардовата глава изръмжа.

Хирон зачака и Джейсън разбра какво се бе случило. Кентавърът без предупреждение бе заговорил на друг език и Джейсън го бе разбрал, отговаряйки автоматично на същия този език.

— Quis erat… — Джейсън се спря и с усилие продължи на английски — какво стана?

— Знаеш латински — отбеляза Хирон. — Повечето полубогове познават отделни фрази, разбира се. Това е в кръвта им. Но не както старогръцкия. Никой не говори латински гладко, без да го практикува.

Джейсън се опита да разбере какво значи това, но прекалено много парченца от паметта му липсваха. Все още имаше чувството, че не бива да е тук. Беше грешно. Опасно. Но поне Хирон не го застрашаваше. Всъщност кентавърът изглеждаше загрижен за него. Притеснен за безопасността му.

Огънят се отрази в очите на Хирон и те сякаш пламнаха.

— Обучавал съм героя, на който си кръстен, знаеш ли. Язон. Той имаше тежък живот. Виждал съм как много герои идват и си отиват. Някои заживяват щастливо след подвизите си. Повечето обаче умират млади. Всеки път, когато някой от учениците ми загине, сърцето ми се къса, все едно съм загубил свое дете. Но ти не си като децата, които съм обучавал. Присъствието ти тук може да има катастрофални последици.

— Благодаря — каза Джейсън. — Сигурно сте много вдъхновяващ като учител.

— Съжалявам, момчето ми. Но е вярно. Надявах се след успеха на Пърси…

— Имате предвид Пърси Джаксън. Приятеля на Анабет, който е изчезнал.

Хирон кимна.

— Надявах се, че след успеха му във войната с титаните и спасяването на Олимп ще получим мир. Че ще се насладя на един последен триумф, на един щастлив завършек и тихо и кротко ще се пенсионирам. Но трябваше да се досетя. Последната глава наближава, точно както преди. Най-лошото тепърва предстои.

— Д-добре — отвърна Джейсън. — Последната глава, която се е случила преди, идва отново. Най-лошото предстои. Звучи забавно, но не можем ли да се върнем на частта, в която се предполага да съм умрял? Мен тя ме притеснява.

— Опасявам се, че не мога да отговоря, момчето ми. Заклел съм се в река Стикс и всичко свято, че никога… — Хирон се намръщи. — Но ето, че ти си тук, което нарушава същата тази клетва. Това също не би трябвало да е възможно. Не разбирам. Кой би направил такова нещо? Кой…

Сеймор изрева. Устата му замръзна наполовина отворена. Старата аркадна игра спря да бибипка. Огънят също спря да пука, а пламъците му се втвърдиха като червено стъкло. Маските се втренчиха безмълвно в Джейсън, опулили гротескни очи от грозде и оплезили езици от листа.

— Хирон — попита Джейсън, — какво става?

Но старият кентавър също бе замръзнал. Джейсън скочи от креслото, но Хирон продължи да се взира в същата точка с уста, отворена в средата на изречението. Очите му не мигаха. Гърдите му не се повдигаха.

— Джейсън — долетя глас.

В един ужасен миг той си помисли, че леопардът е проговорил. След това от устата на животното блъвна тъмна мъгла и през главата на Джейсън пробяга още по-ужасна мисъл: Духове на бурята !

Той извади златната монета от джоба си. С едно завъртане тя се превърна в меч.

Мъглата прие вида на жена в тъмни дрехи. Лицето й бе скрито от качулка, но очите и блестяха в мрака. На рамото си носеше наметало от козя кожа. Джейсън не бе сигурен как е разбрал последното, но някак си разбра, че е важно.

— Нима ще нападнеш своя покровител? — скара му се жената. Гласът й отекна в главата на Джейсън. — Свали меча си.

— Коя си ти? — попита той. — Как успя…

— Времето ми е ограничено, Джейсън. Затворът ми става все по-мощен с всеки изминал час. Цял месец ми бе необходим, за да направя и най-дребната магия от него. Успях да те доведа тук, но сега ми остава малко време и още по-малко сила. Може би говоря с теб за последно.

— Ти си затворница? — Джейсън сметна, че засега няма нужда да сваля меча си. — Виж, не помня коя си, но не си ми покровител.

— Помниш ме — настоя тя. — Познавам те от рождението ти.

— Аз обаче не те помня. Не помня нищо.