Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Драконът пие ли го? — попита Лио.

— Аха — въздъхна Ниса, — преди го обичаше с малко сос „Табаско“, хапваше преди лягане. Ако се хване в капана, ще можем да го залеем с киселина. Това трябва да го пробие отстрани. След това взимаме резачките и… приключваме.

Момичетата изглеждаха тъжни. Лио разбра, че и те не искат да убиват дракона.

— Хора — каза той, — трябва да има и друг начин.

Ниса го изгледа, изпълнена съм съмнение, но някои от другите лагерници спряха работа и приближиха, за да чуят разговора.

— Какво например? — попита някой. — Онова чудо бълва огън. Не можем дори да го доближим.

Огън — помисли си Лио. Ох, какво можеше само да им разкаже за огъня… но трябваше да бъде внимателен, дори това да бяха неговите братя и сестри. Особено ако се наложеше да живее с тях.

— Ами — поколеба се той, — Хефест е бог на огъня, нали? Никой от вас ли не е неуязвим за пламъците?

Никой не реагира, сякаш това бе тъп въпрос. Това беше добре, но тогава Ниса поклати мрачно глава.

— Само циклопите умеят това, Лио. Героите, които са деца на Хефест… просто сме сръчни. Строим, майсторим, правим оръжия — такива неща.

Раменете на Лио увиснаха.

— О…

Но тогава някой се обади.

— Е, преди много време…

— Добре де — призна Ниса, — преди много време някои деца на Хефест се раждали неуязвими за огъня. Но това е много рядко умение. Винаги опасно. Такъв полубог не се е раждал от векове. Последният…

Тя погледна към останалите деца за помощ.

— Шестстотин шейсет и шестият — започна едно момиче — човек, наричан Томас Фейнор, започнал големия пожар в Лондон и изпепелил по-голямата част от града.

— Да — съгласи се Ниса, — когато подобно дете на Хефест се появи, това означава, че нещо ужасно ще се случи. А на нас ни стигат ужасиите.

Лио се опита да запази лицето си безизразно — нещо, което обикновено не му се отдаваше.

— Лошо. Ако можехме да издържаме на огън, щяхме да приближим дракона.

— Но тогава той щеше да ни разкъса с нокти и зъби — каза Ниса. — Или просто да ни стъпче. Не, трябва да го унищожим. Повярвай ми, ако някой намери друго решение…

Тя не довърши, но нямаше и нужда. Това бе изпитанието на хижата. Ако успееха да повторят подвига на Бекендорф и сполучеха да пленят дракона, вместо да го убиват, проклятието щеше да падне. Но не можеха да измислят нищо. Всеки, който намереше разрешение на проблема, щеше да стане герой.

В далечината прозвуча раковина. Лагерниците започнаха да прибират инструментите и проектите си. Лио разбра, че става късно, хвърли поглед през прозорците и видя, че слънцето залязва. Хиперактивността отново му играеше номера. Понякога, когато му беше скучно, урок от петдесет минути му се виждаше като шест часа. Друг път, ако нещо му бе интересно, като например обиколката из лагер на герои, часовете минаваха неусетно и — хоп — денят свършваше.

— Време е за вечеря — каза Ниса. — Хайде, Лио.

— Към павилиона, нали? — попита той.

Тя кимна.

— Вие вървете — каза Лио. — Нали може да остана сам за малко?

Ниса се поколеба. После изражението й се смекчи.

— Разбира се. Много ти се събра. Помня първия си ден тук. Ела, когато си готов, но моля те, не пипай нищо. Почти всеки проект тук може да те убие, ако не внимаваш.

— Няма да пипам нищо — обеща Лио.

Роднините му излязоха от ковачницата. Скоро Лио остана сам със звука на водните колела и малките цъкащи машини.

Той погледна към картата на лагера — местата, в които новооткритото му семейство възнамеряваше да постави капани за дракона. Което бе грешно. Просто го чувстваше.

Много рядко умение — повтори си той наум. — Винаги опасно .

Вдигна ръка пред себе си и огледа пръстите си. Бяха дълги и тънки, не мазолести като на другите лагерници на Хефест. Лио никога не бе от най-големите и силни деца. Бе оцелявал в опасни квартали, училища и още по-опасни приюти, благодарение на ума си. Винаги бе шутът на компанията, понеже бе научил, че ако само се майтапиш и не разкриваш колко си уплашен, обикновено не те бият. Дори най-големите гадняри те търпят, ако можеш да ги разсмееш.

Плюс това хуморът бе начин да скрие болката. А ако и това не помогнеше, оставаше винаги план Б.

Бягай. Отново и отново.

Имаше и план В, но той си бе обещал да не го използва повече.

Никога.

Изпита порив да го изпита сега — нещо, което не бе правил от инцидента, в който загина майка му.

Той изпъна пръсти и усети боцкане по тях, сякаш ги пронизваха тънки иглички.