Рик Риърдън - Изчезналият герой

Ниса не се усмихна.

— Хайде, шегобиецо. Ще ти покажа това-онова.

Лио беше на ти с работилниците. Бе израсъл с машинно масло и работни инструменти. Майка му се шегуваше, че първият му биберон е бил гаечен ключ. Но въпреки това никога не бе виждал нещо, наподобяващо ковачницата на лагера.

Един пич майстореше бойна секира. Непрекъснато тестваше острието на една бетонна плоча. Всеки път, когато замахнеше, секирата влизаше в плочата все едно потъваше в прясно сирене, но майсторът изглеждаше недоволен и продължаваше да точи острието.

— Какво смята да трепе с това чудо? — попита Лио. — Боен кораб?

— Никога не можеш да си сигурен. Дори с божествен бронз…

— Така ли се казва металът?

Тя кимна.

— Добива се само от планината Олимп. Изключително рядък. Както и да е, мисълта ми е, че обикновено чудовищата се разпадат само при контакт с него, но големите и силни изчадия имат страшно дебела кожа. Змейовете например…

— Нали нямаш предвид дракони?

— Не точно. Подобен вид. Ще научиш разликата в класа за битки с чудовища.

— Това звучи яко. Направо ще стигна черен колан.

Тя не се усмихна. Лио се надяваше, че не е така сериозна през цялото време. Все пак и семейството му по бащина линия трябваше да има някакво чувство за хумор, нали?

Минаха покрай група момчета, които привършваха някаква бронзова играчка. Поне на това приличаше. Представляваше петнайсетсантиметров кентавър — наполовина кон, наполовина човек, — въоръжен с миниатюрен лък. Един от лагерниците завъртя опашката на кентавъра и той се включи.

Спусна се в галоп по масата и започна да крещи:

— Умри, комарче, умри, комарче! — като откри огън по всички наоколо.

Явно това бе ставало и преди, тъй като всички залегнаха.

Всички освен Лио. Шест големи колкото карфици стрели се забиха в тениската му, преди един лагерник да грабне чука и да разбие кентавъра на части.

— Тъпо проклятие! — момчето размаха чука си към небето. — Просто искам вълшебен мухобоец! Толкова много ли е това!

— Ау! — изпъшка Лио.

Ниса издърпа карфиците от тениската му.

— Нали си добре? Хайде да си ходим, преди да са го построили наново.

Лио потърка гърдите си, докато ходеха.

— Това се случва често, така ли?

— В последно време — заобяснява Ниса, — каквото и да построим, все не работи.

— Проклятието?

Ниса се намръщи.

— Не вярвам в проклятия. Но нещо не е наред. И ако не решим проблема с дракона, скоро ще стане по-зле.

— Проблема с дракона? — Лио се надяваше, че става дума за мъничък дракон, някой, който убива хлебарки. Някакси обаче знаеше, че няма да му се размине толкова лесно.

Ниса го отведе до голяма карта, опъната на стена, която няколко момичета изучаваха. Картата показваше лагера — полукръг от земя с Лонг Айлънд Саунд 6 6 Устието на река Кънектикът. — Бел.пр. на север, гората на запад, хижите на изток и купчина хълмове на юг.

— Трябва да е някъде из хълмовете — каза първото момиче.

— Търсихме вече из хълмовете — възрази друго. — Гората е по-добро скривалище.

— Но вече поставихме капани…

— Чакайте малко — прекъсна ги Лио. — Вие сте изгубили дракон? В реален размер?

— Става дума за бронзов дракон — каза Ниса, — но да, автоматонът е в реален размер. Хижата на Хефест го построи преди години. Преди няколко лета обаче го изгубихме в гората. Бекендорф го намери на части и го построи отново. Оттогава помага на лагера, но е… хмм… малко непредсказуем.

— Непредсказуем? — повтори Лио.

— От време на време полудява и напада хижите, подпалва хората и опитва да изяде сатирите.

— Доста е непредсказуем, значи.

Ниса кимна.

— Бекендорф единствен успяваше да го контролира. След като умря, драконът взе да става все по-лош и по-лош. Накрая напълно откачи и избяга. Понякога се появява, унищожава нещо и отново бяга. Всички очакват да го намерим и унищожим.

— Да го унищожите? — Лио бе ужасен. — Имате си бронзов дракон в реален размер и искате да го унищожите?

— Той бълва огън — обясни Ниса. — Смъртоносен е. И извън всякакъв контрол.

— Но е дракон! Това е толкова яко. Не може ли да говорите с него, да го укротите някак?

— Опитахме. По-точно Джейк Мейсън опита. И виж го сега.

Лио си спомни за Джейк — целия бинтован и лежащ сам-самичък в хижата.

— И все пак…

— Няма друг начин. — Ниса се обърна към останалите момичета. — Да опитаме да поставим още капани в гората — тук, тук и тук. Сложете за примамка машинно масло.