Рик Риърдън - Изчезналият герой

Джейк не отговори. Но нямаше и нужда — това, че беше в гипс, бе достатъчно красноречиво. Лио забеляза и някои детайли, които в началото му бяха убягнали, — следа от експлозия на стената, петно на пода, което можеше да е масло… или кръв. Счупени мечове и смачкани машини се търкаляха по ъглите, метнати вероятно в безсилна ярост.

Мястото изглеждаше кутсузлийско.

Джейк се усмихна слабо.

— Е, аз смятам да поспя. Надявам се да ти хареса тук, Лио. Някога беше… много готино.

Той притвори очи и камуфлажната завеса се спусна около леглото.

— Хайде, Лио — каза Уил, — ще те отведа в пещите.

Докато излизаха, Лио отново погледна към новото си легло. Можеше да си представи как мъртвият водач лежи там.

Поредният дух в живота му, който отказваше да го остави на мира.

— Как е загинал? — попита Лио. — За Бекендорф говоря.

Уил Солас вървеше напред.

— В експлозия. Бекендорф и Пърси Джаксън взривиха кораб, пълен с чудовища. Но Бекендорф остана на борда.

Пак това име — Пърси Джаксън, изчезналото гадже на Анабет. Тоя пич явно е бил във вихъра на събитията — помисли си Лио.

— Значи Бекендорф е бил доста популярен, а? — попита Лио. — Имам предвид… преди да се взриви.

— Беше страхотен — съгласи се Уил. — За целия лагер беше трудно да приеме загубата. Джейк стана водач по средата на войната. Както и аз, между другото. Джейк прави каквото може, но никога не е искал да е водач. Той просто обича да майстори разни неща. И после, когато войната свърши, нещата се объркаха. Колесниците на хижа номер девет започнаха да избухват. Автоматоните им полудяха. Изобретенията им започнаха да дават дефекти. Накрая хората започнаха да наричат инцидентите така, както ги чувстват — „проклятието на хижа номер девет“. И после Джейк преживя онзи инцидент…

— Който има нещо общо с проблема, за който спомена? — предположи Джейк.

— Работят по въпроса — отвърна Уил без особен ентусиазъм. — Ето че пристигнахме.

Ковачницата приличаше на парен локомотив, който е катастрофирал в Партенона и се е слял с него. Бели мраморни колони се редуваха със зацапани със сажди стени. Комини бълваха пушек върху сложен фронтон, изобразяващ богове и чудовища. Сградата беше на ъгъла на поток, а няколко водни колела задвижваха поредици от зъбци. Лио чу как някаква машинария шуми отвътре. Бушуваха огньове и се чуваха ударите на чукове върху наковални.

Те минаха през прага и дузина младежи и девойки, които работеха по всевъзможни проекти, замръзнаха. Шумът заглъхна, ако не се броеше ревът на пещта и постоянното цъкане на различни зъбци и лостове.

— Хора, как е? — попита Уил. — Да ви представя новия член на семейството ви, Лио… как ти беше фамилията?

— Валдес. — Лио огледа останалите лагерници. Наистина ли им бе роднина? Братовчеди наистина имаше много, но иначе винаги бе живял сам с майка си.

Докато тя не бе умряла.

Децата го приближиха, стиснаха му ръката и започнаха да се представят. Имената им се смесиха в съзнанието му — Шейн, Кристофър, Ниса, Харли (точно като мотора). Лио знаеше, че няма да ги запомни. Бяха страшно много. Прекалено много.

Освен това никой от тях не приличаше на другите — имаха различни лица, цвят на кожата, косата, височина. Никой не би си казал: „Ей, това са хлапетата на Хефест!“. Но всички имаха яки ръце, загрубели от мазоли и омацани с машинно масло. Дори малкият Харли, който едва ли имаше повече от осем годинки, изглеждаше сякаш може да изкара шест рунда с Чък Норис, без дори да се задъха.

Всички деца обаче изглеждаха сериозни. Раменете им бяха увиснали, сякаш животът ги бе смазал. Някои изглеждаха и физически пребити. Лио видя два пъти превързани ръце, едно хлапе на патерици, едно с превръзка на окото, шест бинтовани крака и няколко хиляди лепенки.

— Е, хубаво — каза Лио, — казаха ми, че тук е хижата на купонджиите!

Никой не се засмя. Само го загледаха.

Уил Солас потупа Лио по рамото.

— Ще ви оставя да се запознаете. Някой ще покаже ли на Лио къде е вечерята, като стане време?

— Аз — обади се едно от момичетата. Ниса, спомни си Лио. Тя носеше войнишки панталони и тениска без ръкави, която показваше колко е здрава, а също и червена превръзка над рошавата си черна коса. Като изключим миризливата лепенка на брадичката, приличаше на онези героини от екшъните, които грабват картечница и започват да изтребват зли извънземни.

— Яко — каза Лио, — винаги съм искал да имам сестра, която да може да ме пребие.