Рик Риърдън - Изчезналият герой

Сякаш се събуждаха.

А после по дланта му заиграха алени пламъци.

В мига, в който видя къщата, Джейсън осъзна, че е обречен.

— Ето ни! — каза весело Дрю. — Това е голямата къща, главният щаб на лагера.

Не изглеждаше много заплашително — имение на четири етажа, боядисано в светлосиньо, с бели прозорци. На обкръжаващата го веранда имаше шезлонги, маса за карти и празна инвалидна количка. Веещи се от вятъра звънци с формата на нимфи се превръщаха току в дървета, докато се въртяха. Джейсън можеше да си представи как симпатични старци идват тук на почивка през лятото, сядат на верандата и отпиват сливов сок, докато гледат залеза.

И въпреки това имаше чувството, че прозорците са втренчили в него гневни погледи. Отворената врата изглеждаше готова да го погълне. На най-високия фронтон един оформен като орел ветропоказател се завъртя и посочи към него, сякаш му казваше да си върви.

Всяка молекула в тялото на Джейсън му крещеше, че е на вражеска територия.

— Не трябва да съм тук — каза той.

Дрю го прегърна свойски.

— О, моля те. Точно тук ти е мястото, готин. Повярвай ми. Виждала съм много герои.

Дрю ухаеше на Коледа — странна комбинация от бор и индийско орехче. Джейсън се зачуди дали тя винаги ухае така, или ползва някакъв специален празничен парфюм. Розовата й очна линия го разсейваше. Всеки път, когато мигнеше, той автоматично поглеждаше към нея. Вероятно това бе идеята — да подчертае топлите и кафяви очи. Беше хубава. Безспорно. Но караше Джейсън да се чувства неудобно.

Той се отърси от ръката й колкото е възможно по-деликатно.

— Виж, оценявам…

— Моля те — прекъсна го Дрю, — кажи ми, че не си влюбен в другото момиче. Царицата на просяците.

— За Пайпър ли говориш. Ами…

Джейсън не знаеше как да отговори. Не смяташе, че е виждал Пайпър преди, но се чувстваше някак си виновен за това. Знаеше, че не бива да е на това място. Че не бива да се сприятелява с тези хора. Още по-малко да се влюбва в някоя от тях. И все пак…

Пайпър бе държала ръката му в автобуса. Вярваше, че му е гадже. Бе се държала смело на пътеката над Големия каньон, борейки се с вентите. Когато Джейсън я спаси, като я прегърна във въздуха, не можеше да не признае, че му се бе приискало да я целуне.

Но това не беше редно. Та той дори не знаеше коя е. Не можеше да си позволи да си играе с чувствата й по този начин.

Дрю вдигна очи.

— Нека ти помогна, готин. Заслужаваш повече. Изглеждаш страхотно и очевидно си талантлив.

Тя обаче не гледаше към него, забеляза той. Вместо това се взираше в празното пространство над главата му.

— Очакваш знак — предположи той. — Като този, който изскочи над главата на Лио.

— Моля? Не! Искам да кажа… да. От това, което чух, ти явно си доста могъщ, нали така? Ще станеш важен човек в лагера и затова предполагам, че всеки момент ще бъдеш признат. Нямам търпение да видя това. Бих искала постоянно да бъда до теб! Та, кажи сега, майка ти ли е богиня, или баща ти? Моля те, кажи ми, че не е майка ти. Ще бъде ужасно, ако се окажеш дете на Афродита.

— Защо?

— Тогава ще се окаже, че си ми наполовина брат, глупчо. Не може да ходиш с някой от собствената си хижа. Гадно е.

— Но не са ли всички богове роднини? — попита Джейсън. — Нали всички тук са братовчеди?

— Много си сладък. Миличък, това не се брои, важен е родителят. Да излизаш с някой от друга хижа не е никакъв проблем. Казвай сега — ти син на бог ли си, или на богиня?

Както обикновено, Джейсън не знаеше отговора. Той погледна нагоре, но над главата му не се показа нищо. На върха на голямата къща ветропоказателят все още гледаше към него, сякаш орелът искаше да му каже: „Върви си, хлапе, докато все още можеш“.

Тогава Джейсън чу шум от стъпки по верандата.

Всъщност на подкови.

— Хирон! — извика Дрю. — Това е Джейсън. Той е страхотен!

Джейсън отскочи назад толкова бързо, че почти падна. На ъгъла на верандата се бе появил конник. Само дето всъщност не беше конник, а наполовина кон. От кръста нагоре си бе човек — с къдрава кафява коса и добре поддържана брада. Носеше тениска, на която пишеше НАЙ-ДОБРИЯТ КЕНТАВЪР В СВЕТА, а на гърба си имаше лък и колчан със стрели. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да не удари лампите. Вероятно защото от кръста надолу бе бял жребец.

Хирон понечи да се усмихне на Джейсън. След което пребледня.

— Ти… — Очите на кентавъра светнаха като на притиснато в ъгъла животно. — Ти трябва да си мъртъв.